Кралска кръв - Страница 49

— В името на крал Астер и на лорд-регент Палиако, и в името на Разсечения трон, предавате ли се?

За миг самият ден сякаш затаи дъх. После отговорът дойде, но толкова слаб, че не стигна до Досън. Последва го залп от стрели, сребристи под ранното слънце — забиха се на броени крачки от Брут и неговия кон. Рицарят вдигна отново рога пред устата си.

— Помнете, че съм ви дал шанс, тъпанари такива!

Препусна назад. Лицето му бе зачервено, безволевата му брадичка — вирната. Върна рога на оръженосеца и викна:

— Казвам да им пръснем задниците, лорд-маршале.

— Предложението ви е взето предвид, сър. И благодаря — каза Досън. — Сигнал за пехотна атака.

Пешаците се юрнаха напред като вода през сринала се дига. Стрелци се появиха на парапета на белия форт, стрели захвърчаха от бойниците. Досън не различаваше отделни крясъци в общия рев на атаката, но беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че крясъци има. Тук, от разстоянието на командния пост, атаката изглеждаше спокойна и организирана, но там, в реката от тела, чувството беше най-кресливото, най-радостното и най-страшното чувство на света. Бяха започнали и връщане нямаше.

Тесни стълби се издигнаха високо — с куки, с шипове на върха, чу се глухият тътен на тарана, после още веднъж и още веднъж. Онези антийски войници, които имаха щитове, ги държаха над главите си, но малцина разполагаха с тази защита. Две от стълбите захапаха парапета на форта и по тях се закатериха мъже. Досън гледаше напрегнато и хапеше устни. Съзря някакво раздвижване на север. Покрай реката. Мъже с цветовете на Астерилхолд. Поне стотина. Крили се бяха в студената кал край брега, готови да нападнат противника в гръб.

— Сигнал за опасност от север — каза Досън и оръженосецът му вдигна тромпета. Три кратки ноти за опасност, две дълги за север. Мъжете в засада май бяха предимно мечоносци. Копията се брояха на пръсти. Глухият трясък на тарана надвишаваше всичко останало, но нещо в общия рев се промени. Хората на Досън се обръщаха към новия враг.

— Атака — извика Досън и изтегли меча си.

И рицарите на Антеа препуснаха към реката и врага. Пиките се оказаха повече, отколкото изглеждаше отдалече, но пак не бяха достатъчно. Кон изцвили от болка и падна някъде вляво от Досън, но самият той вече се бе врязал в мелето и сечеше с меча си по глави и рамене. Вдясно от него Макариан Вей, барон на Корензал, размахваше боен чук и ревеше стара кръчмарска песен. Вляво Джори преследваше вражески войник, комуто куражът бе изневерил. Досън усещаше приятна болка в пръстите си, по меча му имаше кръв. Еднообразният ритъм на тарана се промени и се разнесоха ликуващи викове. Вратата на белия форт поддаваше.

— Фортът! — извика Досън. — Довършете ги и към форта! Изтласкайте ги тия мръсници! Антеа и Симеон!

Отвърна му нестроен вик, а после рицарите на Антеа завиха с него и препуснаха към белия форт.

Телата на антийски войници и фермери, мъже и момчета, лежаха на меката пръст пред форта, паднали от стълбите или пронизани от стрели. Не всички бяха мъртви. Иззад стените трещяха звуци на битка и заколение. Досън не слезе от коня си, а го пришпори през двора на форта право към другата му врата. Рицарите яздеха след него.

Нефритеният мост се протягаше над реката. От двете му страни бяха прикрепени стари дъсчени перила. Дъските се бяха нацепили от времето и стихиите и само загрозяваха вечния и безразличен драконов път.

На моста стояха трийсетина мъже. Четирийсет по-скоро. Зад тях, на отсрещния бряг на реката, се издигаше кръглият форт. Оттук изглеждаше по-висок, стените му се издаваха под малък ъгъл навън в горния си край, за да затруднят катеренето. Портата му беше затворена и за врагове, и за съюзници.

Но когато я отвореха, за да вкарат хората си, Досън може би щеше да има шанс.

— След мен! — извика той. — Всички след мен!

Оръженосецът му отдавна беше изостанал, но рицарите и войниците подеха вика му. „След лорд-маршала“ — проехтя из форта като камбанен звън. Шестимата бойци вдигнаха захвърления таран и го понесоха. Единият беше целият в кръв, дясното му ухо бе отсечено. Победените вражески войници се стичаха с викове към кръглия форт да потърсят убежище, други спираха и се обръщаха да посрещнат втората атака.

А после над тях се вдигна ново знаме. И още едно. И трето. И четвърто.

Подкрепленията бяха пристигнали. Досън погледна през рамо към своите хора. Почти всичките му рицари бяха налице. Не беше така при пешаците обаче. Те се бяха стопили наполовина. Но все още имаха шанс.

— Стрелците напред! — изрева той.

Само десетина мъже изтичаха напред с лъкове в ръце.

— Не стреляйте едновременно, момчета — извика Досън над рева на водата и крясъците на мъжете, попаднали в капана на моста. — Искам онези копелета отсреща да прокълнат и майчиното си мляко. Не бързайте и се целете добре.

Стрелците опънаха лъкове и стреляха последователно. Мъжете в другия край на моста нямаше къде да избягат. Пищяха и ревяха от ярост. Успяха да се организират за жалка атака и бяха отблъснати. Ставаха все по-малко. Двайсетина. Осемнайсет. Четиринайсет. Десет. Зеленото на нефрита и червеното на кръвта бяха като боички върху палитра на художник, твърде красиви, за да са истински. В пристъп на отчаяние един от тях се метна в бурната вода. Девет. Досън не откъсваше поглед от портата на кръглия форт, по която тропаха обречените мъже. Тя не се отвори.

Нямаше да се отвори.

— Довършете ги — нареди Досън. — Ще пратим съобщение на лорд-регента, че инвазията е спряна и границата е подсигурена.