Кралска кръв - Страница 50

„И че сме закъснели“ — добави наум. Вдигна меча си и го смъкна рязко надолу в дуелистки поздрав към вражеския командир.

Първата битка във войната беше завършила без категоричен победител, а според собствения му опит това беше лош знак.

Маркъс

— Ще те убия! — извика картадамът и вдигна юмруци. Косматите му страни и чело отнемаха от остротата на гнева и мъжът приличаше повече на сритано пале, отколкото на човек, чиито надежди за по-добър живот току-що са били сринати. — Не можете да го направите. Ще те убия!

— Няма — каза Маркъс. — Просто спри, става ли?

Стражарят от краличината гвардия, първокръвен младеж не по-голям от Ситрин, кимна към картадама и каза на Маркъс:

— Това е заплаха за убийство срещу гражданин. Ако искате, мога да го отведа при магистратите.

— И как ще си плати глобата? — попита Маркъс. — Остави го. Просто е разстроен.

Къщата се намираше на малък частен площад. Младият стражар беше единственият представител на властта. Мъжете и жените, които изнасяха от къщата вещите на картадама, бяха от хората на Маркъс. На Пик. На банката.

Беше се събрала тълпа. Съседи, улични търговци и случайни минувачи. А дори най-малката тълпа задължително се разраства. Енен, картадамката, която Маркъс беше наел в самото начало, още когато Ситрин го беше пратила да набере охрана за новоизлюпения си банков клон, излезе от къщата с хубава марионетка — беше я гушнала, както се гушка бебе. Наведе се и внимателно я остави върху растящата купчина багаж.

— Ами ти? Как можа! — извика ѝ картадамът. — Да направиш такова нещо на човек от своята раса?

Енен не му обърна внимание и пак влезе в къщата. Мъж ясуру — Харт, така му беше името, да — излезе с наръч дрехи. Някои бяха от коприна и брокат. Ясно къде бяха отишли парите на банката, помисли си Маркъс, но не туники и клинове бяха гаранцията по заема. Нито дори марионетките. Беше къщата и сега, когато картадамът беше спрял да обслужва заема си, именно нея бяха дошли да вземат Маркъс и неговите хора. Ярдем наведе глава да мине под ниския праг и излезе с дюшек под мишница. Картадамът избухна в безутешни сълзи.

Един мъж в тълпата се засмя и нададе подигравателен вой, все едно плаче и той.

— Това е всичко, сър — каза Ярдем. — Сега ще заковем прозорците. За да не влезе някой.

— Добре — каза Маркъс.

Картадамът седеше на дюшека, скрил лице в шепи. Тресеше се от хлипове. Маркъс приклекна до него.

— Така — каза му той. — Ето какво ще стане сега. Ще те е яд, много ще те е яд, и ще искаш да си го върнеш. На мен, на банката, на някого. След седмица най-лошото ще е отминало, но дотогава ще си под властта на гнева и няма да мислиш ясно. Ще си казваш, че е по-добре да запалиш къщата, да я изгориш. Щом няма да е твоя, поне да не е ничия. Нещо от този сорт. Слушаш ли ме?

— Разкарай се — изфъфли мъжът между хлиповете.

— Ще приема това за утвърдителен отговор. И ще оставя свои хора тук. В къщата и на улицата, в случай че ти хрумне нещо глупаво. Ако някой влезе в къщата, ще го убият. Ако някой се опита да я подпали отвън, ще го пребият. Хайде да не се стига до това, става ли?

Може да беше заради кроткия му тон, или заради нещо друго, но така или иначе картадамът млъкна, колкото да кимне. А това беше добър знак.

— Ще ти направя едно предложение — продължи Маркъс. — Не го приемай лично, нямам нищо против теб. И ти го правя аз, не банката. Изнесохме багажа ти, а няма къде да го прибереш. Нещата ти ще изгният на улицата. Никаква работа няма да ти свършат. Аз ще ти дам трийсет сребърни монети за всичко, а ти си върви. Започни на чисто.

Сълзи се стичаха от очите на картадама, блестяха като капчици роса върху късата му гладка козина.

— Струват повече — каза той задавено.

— Не и така, на улицата — отвърна Маркъс.

— Трябва да си взема поне марионетките. С тях си изкарвам хляба.

— Добре, избери си три. Цената остава същата.

Мъжът отчаяно заоглежда сандъците и дрехите си, голямата ваза, в която вехнеше букет цветя. Тълпата ги гледаше, къде с насмешка, къде с фалшиво съчувствие.

— Щях да си платя вноската — каза тихо картадамът.

— Не, нямаше — отвърна Маркъс. — Но това вече е минало. Вземи си куклите и среброто и започни на чисто, става ли?

Мъжът кимна. Още сълзи. Маркъс тикна в ръката му кесията с обещаните монети.

— Хайде, хора, да натоварим всичко това без три кукли по негов избор и да го закараме в склада.

— Да, сър — каза Ярдем. — После какво?

— После в банята. Чувствам се мръсен.

Лятото в Порте Олива беше като горски разбойник. Криеше се зад мекия морски бриз и дългите прохладни вечери. Говореше с дружелюбния тон на прибоя и птичите крясъци. И дори по пладне, когато слънцето тежеше като ръка на рамото му, Маркъс го намираше за поносимо. А после идваше атаката — жежки дни и потни нощи. Картадамите стрижеха телата си почти до кожа. Първокръвните и синаите зарязваха скромността в полза на удобството. Малко след пладне търговията замираше, всичко живо търсеше сянката и така до вечерта, когато лятното слънце губеше част от силата си.

Атаката още не беше дошла. Пролетта ги подлъгваше да свалят гарда. Но щеше да дойде.

Ситрин беше заминала преди три седмици и сигурно вече плаваше с кораб някъде между Сара сюр мер и Карс. Дните без нея бяха направени от същия материал като дните преди да замине — въоръжен ескорт за по-крупните суми, зорка охрана на сейфа с ликвидните средства, длъжници, които да бъдат подсетени за закъснелите си вноски. От време на време клиент или партньор на банката се нуждаеше от въоръжена охрана. Сега, когато никой не оспорваше властта на Пик, тя изглеждаше малко по-спокойна, но продължаваше да им измисля дребни задачи, които да свършат, и после се оплакваше, че това ѝ струвало пари. Така че в известен смисъл нищо не се беше променило, а в друг — промяната беше голяма.