Кралска кръв - Страница 48

— Искам да ги проучиш. Не всички, но поне онези, които издигна Палиако. Брут и Верен. И онези около тях. Разбери дали са лоялни на Палиако.

— Естествено, че са — каза Даскелин. — Всички ние сме му верни. Ти също. Иначе щяхме да сме в двора, а не в поход. Това е истинският знак за лоялност.

Досън поклати глава.

— Аз съм тук, защото го заповяда лорд-регентът. А не заради Гедер Палиако.

Даскелин се изсмя и щурците млъкнаха за миг. Отряза си парче от ябълката, лапна го и посочи Досън с върха на кинжала.

— Тънки разлики са това. Внимавай, че ще вземеш да се превърнеш в политик.

— Глупости — каза Досън. — Нищо не може да се направи, преди войната да е свършила по един или друг начин. Но докато аз съм лорд-маршал, мой дълг е да следя за лоялността. А когато приключим с Астерилхолд, ще дойде ред да се оправим и с онези свещеници.

Канл Даскелин въздъхна.

— С теб е трудно да заговорничи човек, Досън. Когато го пробвахме последния път, не се получи добре.

Досън се намръщи, после се усмихна горчиво.

— Сега аз си мисля, че ти очакваш нещо от мен.

— Най-малката ми. Сана. Харесала си е лорд-регента. Мислех си след като разчистим неговите еретици твоят Джори да помогне малко. Да му каже добра дума за нея.

На езика му беше да каже: „Искаш да стана сводник на дъщеря ти?“, но Досън отхапа от пилето и думите останаха неизречени.

— Сана е чудесно момиче — каза вместо това. — Каквото и да стане, ще се радвам да ѝ помогна.

— Говориш като дипломат — каза Даскелин. Досън се намръщи, но премълча. Щеше да преглътне обидата. Склонен беше да преглътне и други. Засега. Имаше време. А ако се провалеше при моста Сереф, щеше да му остане само време. И кръв и битки също. Даскелин се загледа в дима, който бавно се издигаше над жарника. Тъмните му вежди се сбраха притеснено.

— Имам един въпрос към теб. Дали е вярно, как мислиш? Че крал Лечан е знаел? И е одобрил заговора?

— Не знам — отвърна Досън.

— Но мислиш ли, че…

— Да.

Даскелин кимна.

— И аз. Което значи, че поне засега твоите чуждоземски конспиратори с мърлявите раса са прави.

Утрото ухаеше на полски цветя. През нощта беше валял дъжд, намокрил беше земята, а сега слънцето я затопляше. Ниска мъгла се стелеше до коленете на конете.

Съгледвачите го бяха намерили още призори, затова Досън беше подготвен за гледката. Реката завиваше от юг в дълбок каньон от земя и камък. Още по-пълноводна след нощния дъжд, тя хвърляше бели пръски почти до светлата нефритена лента на моста.

Фортът на отвъдния бряг беше кръгъл като барабан и висок колкото трима мъже, издигнат беше от сив камък и хоросан с цвета на стара кръв. Фортът на антийския бряг беше квадратен и направен от бели като тебешир тухли, обкрачил драконовия път. Тесни амбразури за стрелба с лък надвисваха над входа и изхода. Бойниците на покрива бяха тесни, колкото стрелец да се прикрие за миг-два, да пусне стрелата и да отстъпи назад.

И над двата форта се вееха знамената на Астерилхолд. Не бяха много обаче. Три стърчаха над белия форт, провиснали и потъмнели от дъжда. Още две имаше на другия бряг. А зад Досън чакаха двайсетина рицари от петнайсет дома. Баниен и Брут, Корензал и Остерлингов хребет, домовете и графствата на Антеа. Петнайсет знамена срещу пет. Четиристотин мъже срещу незнаен брой врагове, дебнещи зад бойниците.

Джори приближи коня си до неговия. Лицето му беше бледо и изопнато. Сега момчето имаше съпруга и дом. Досън още помнеше първата битка, в която беше влязъл с мисълта, че може да остави жена си вдовица. Това променяше нещата.

— Разделили са се — каза Джори. — Защо?

— Защото се надяват да удържат и двата бряга — отвърна Досън. — Ако струпат всичките си хора отсам реката и ние ги изтласкаме, ще трябва да се оттеглят в паника към отсрещния форт. Ако съберат хората си във форта на другия бряг, губят контрол над моста и единствения си безопасен път през реката.

— Така или иначе ще трябва да се изтеглят — каза Джори. — Държат фортовете, но ние имаме числено превъзходство. Трябва да са слепи, за да не го виждат. Ако съберат силите си на отсрещния бряг, имат някакъв шанс. Да се разделят така е лудост.

— Не е лудост, а смелост — поправи го Досън. — Виждаш ли трите знамена отсам? Те не са тук, за да печелят битка. Целта е да ни задържат, докато дойдат подкрепленията.

— Можем да завземем отсрещния форт — каза Джори. — Имаме достатъчно хора.

— Не знам дали ще са достатъчно, след като завземем белия. А ако техните подкрепления пристигнат навреме, нямаме никакъв шанс. — Досън се извъртя в седлото и нареди на оръженосеца си: — Дай сигнал за формация. Нямаме време.

Строиха се на бойното поле, стрелци, мечоносци и копиеносци, изкараха малката обсадна кула и тарана — дънер с обкован в бронз връх, дълъг колкото да го носят по трима души от всяка страна. Жалка работа. На зимните панаири слагаха по-големи дънери в кладите. Но сега нямаше да завземат замъци, а речни фортове; малкият таран трябваше да свърши работа.

Войската на Досън чакаше в строй. Оставаше му да свърши още едно нещо, преди светът да се обърне в стомана и кръв. Извика Фалон Брут. Мъжът пришпори коня си към него, комичните му мустаци се вееха.

— Лорд Брут — каза Досън. — Бихте ли се заели?

— За мен е чест, лорд-маршале — каза Фалон Брут ентусиазирано, сякаш нямаше търпение да се прояви. Взе рога от оръженосеца на Досън и пришпори коня си към белия тухлен форт. Спря малко извън обсега на стрелците и вдигна рога пред устата си. Досън се напрегна да чуе думите му.