Кралска кръв - Страница 35

Почти целият ѝ съзнателен живот беше минал във Ванаи. Когато Ванаи изгоря, миналото ѝ изгоря с него. Улиците и каналите, където беше играла като малка, вече ги нямаше, както и почти всички хора, които помнеха за тях. Ако тя забравеше дали определена улица се е намирала вдясно или вляво от пазарния площад, това знание щеше да изчезне не просто от нейните спомени, а от лицето на света. Нямаше начин да провери къде точно се е намирала улицата, и по-лошо — нямаше причина да го прави.

Порте Олива беше станал неин дом, защото случайността я беше довела тук. Банковият клон беше неин — малкото, което Пик беше склонна да ѝ отстъпи от него, — защото Ситрин беше поела огромен риск и беше спечелила. Както и защото магистър Иманиел я беше научил на занаята. Судапал, от друга страна, беше място, за което само бе чувала. Самата тя никога не беше стигала толкова далече на изток, не беше виждала великия петделен океански град. Никога не беше чувала крясъците на черните чайки, не беше виждала струпванията на удавени под вълните. Но знаеше доста за това как златото и подправките минават оттам на път от Лионеа. Как воловете плават на големи плоски баржи покрай брега към пазарите на Судапал. Трябваше ѝ само седмица да проучи счетоводните книги и щеше да разгадае логиката на океанския град и силите, които го тласкаха в една или друга посока. Парите имаха своя собствена логика и структура, а тях познаваше добре. Така че в известен смисъл Ситрин познаваше всички градове, дори онези, в които кракът ѝ не беше стъпвал.

Плъзна пръст по западното крайбрежие. В Принцеп С’Аналде банката нямаше клон. Но там Ситрин имаше роднини. Семейството на майка ѝ, чистокръвна синайка. Не знаеше нищо за тях, освен че бяха отказали да се грижат за осиротялото нечистокръвно дете на дъщеря си. Отказът им не я терзаеше. Обратното би било като да си се родил с девет пръста на краката и да скърбиш за липсата на десетия. Отказът им беше факт от живота ѝ като цвета на небето и ритъма на морето. Нейни роднини живееха там — тя почука с пръсти по картата, — но това беше без значение за нея. Със същия успех можеше да са изгорели във ванайския пожар.

На север от тях — Северобреж. На запад от него — Плиткото море и остров Нарин. На изток — Астерилхолд и имперска Антеа. Там беше центърът на Медеанската паяжина, която обхващаше цялата търговия на север. Сянката ѝ падаше чак до топлите сини води на Вътрешното море.

„Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.“ Така беше казал капитанът, но грешеше. Нямаше друг начин да спечели доверието им освен чрез докладите и отчетите си. На този начин беше разчитала Ситрин, на него беше заложила всичките си надежди. Ако видеха как управлява своя клон, как приходите ѝ постепенно надвишават разходите, как договорите растат по бройка и обем, щяха да опознаят начина, по който мисли тя. Ограничена в действията си от нотариуската, Ситрин беше слуга на слугата и нямаше начин да се отърси от оковите.

Искаше ѝ се да отпрати някак Пик. Ако изникнеше някаква задача във връзка с банката, нещо достатъчно важно, за да пратят представител на място, но не толкова, че да изисква замразяване на останалите оперативни фондове, може би Пик щеше, волю-неволю, да остави нещата в нейни ръце.

Като ще мечтае, защо да не помечтае и как някой дракон възкръсва, отнася Пик в морето и я пуска право в щипките на гигантски омар? Защо да мечтае на дребно?

На вратата в долния край на външното стълбище се потропа и тропането прекъсна мислите ѝ. Ситрин стана и оправи полите си. Основна задача на всеки банкер беше да изглежда по един начин, докато в действителност прави друго. В нейния случай това означаваше да прояви интерес.

На вратата се потропа отново.

— Минутка — извика троснато тя.

Прибра косата си назад, както я бяха научили Кари и майстор Кит — уж така изглеждала по-голяма, — и я прикрепи с няколко фиби. Погледна гримовете. Слагаше по малко, и то с цел да се състари. Днес не се беше гримирала. Какво пък, ако понякога магистра Ситрин изглеждаше малко по-млада от обичайното, значи сигурно е в добро разположение на духа. Дори наум шегата ѝ загорча.

Жената на прага беше с ливреята на губернатора. Козината ѝ беше светлокафява, а вплетените в нея мъниста бяха с цветовете на града — зелено и златно. Медното огърлие на шията ѝ беше знак, че е куриер.

— Магистра Ситрин бел Саркор?

— Аз съм.

Жената се поклони и ѝ връчи плик от кремава хартия, запечатан с восък и печата на губернатора. Поднесе ѝ го толкова тържествено, сякаш ѝ носеше главата на вражески крал. Ситрин го хвана с два пръста и счупи печата с палец.

...

„До магистра Ситрин бел Саркор, глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива, аз, Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива по милостта на Нейно кралско величество…“

Ситрин плъзна поглед надолу по страницата, без да чете, по-скоро събираше важното като каймак от мляко. Официална вечеря след месец по случай тристагодишнината от основаването на града. Разбира се, тук бе имало град и преди това, и още преди това, още по времето на драконите. На хълмовете край града имаше руини от дялан камък, който отдавна бе ерозирал почти до неузнаваемост. Преди триста години някой беше подписал парче хартия, резнал бе палеца си да го подпечата с кръв, а сега щяха да заколят няколко прасета, да пият младо вино и да държат речи.

Щеше да отиде на празненството, разбира се. Нищо, че нейният конкурент и бивш любовник Кахуар Ем щеше да е там. Нищо, че щеше да скучае до смърт. Щеше да отиде, да се смее и да говори, сякаш има пълна власт над своята банка. Ако не го направеше, някой можеше да се запита защо, а веднъж подкопана, илюзията за влияние трудно щеше да се възстанови.