Кралска кръв - Страница 34

След последната благословия всички се изсипаха в нощта навън. Още имаше остър хлад във въздуха, сякаш зимата протягаше ръка от гроба си. Джори и Сабиха се качиха на каретата, която щеше да ги върне в градската къща на Калиам. Утре сутрин момичето щеше да седне на масата за закуска заедно със синовете на Клара. И щеше да започне дългият предпазлив танц от разговори и етикет, който след време щеше да превърне мълчаливата заявка на момчетата в реалност — Сабиха щеше да стане Калиам във всичко, а не само по име. Време имаше.

Тази нощ щяха да се водят дълги разговори — и във „Великата мечка“, и в другите, по-малки братства. Досън и лорд Скестинин щяха да раздадат дарове на своите приятели и съюзници, после щяха да се напият до несвяст и да спят до обед на следващия ден. Клара щеше да варди къщата, да бди над спокойствието на младоженците, в случай че приятелите на Джори прекалят с алкохола и решат да си направят някоя солена шега. Изчака при вратите на храма, загледана в каретите и паланкините, които задръстваха улицата. Кочияши с цветовете на десетки домове се надвикваха, ругаеха и бутаха в опит да изпълнят заповедите на своите господари.

Лейди Скестинин застана до нея и двете се разговориха за дреболии — за отминалата зима, за роклите на дамите от двора, за фойерверките на Канл Даскелин. Лейди Скестинин дори не намекна за някаква признателност към семейство Калиам, нито Клара намекна, че такава се дължи. Когато лорд Скестинин дойде де отведе съпругата си, двете се разделиха с усмивка. Бяха си взели мярката и намираха резултата за удовлетворителен. Така, значи можеше да зачеркне и това от списъка, помисли си Клара.

Когато се прибра, всички фенери в двора бяха запалени. Цялата прислуга, всички слуги и роби, се бяха изсипали навън, готови да отбият всички възможни атаки. Прислугата всъщност беше нейният наемнически отряд — изпълняваха нейните заповеди и бяха нащрек. Тази нощ никой нямаше да влезе или излезе от къщата без знанието на Клара. От друга страна, като разставяше прислугата по коридорите и в градините, Клара осигуряваше спокойствие на Джори и Сабиха. Никой нямаше да подслушва пред вратата на нейния син и новата ѝ дъщеря.

Седеше в стаята си, хапваше хляб с мед, пиеше чай и си мислеше за внуци. Е, вече имаше един внук, или почти. Незаконното дете на Сабиха сигурно беше достатъчно голямо да казва „мама“. Достатъчно голямо да пълзи. Детето нямаше представа, че днес майка му е започнала нов живот. Може би дори не знаеше коя е майка му. Лорд Скестинин едва ли беше позволил на Сабиха да вижда детето, още по-малко да се грижи за него.

Клара запали лулата си, взе си бродерията и си обеща още утре заран да проучи къде живее момчето и с кого. Сега, когато Сабиха беше вляза в нейното семейство, на нея се падаше да осигури на детето ѝ добри грижи. Добри грижи някъде далеч от майката.

На вратата се почука. Беше икономът — беше описал подаръците и осчетоводил разходите. Клара протегна ръка и той ѝ връчи въздългия списък. Лорд Баниен беше подарил на младите два коня от личните си конюшни и малка карета с цветовете на семейство Калиам. Лорд Бастин се беше отчел с половин унция подправка в сребърна кутия, която струваше повече от конете и каретата на Баниен, взети заедно, поне ако се вярваше на твърденията му. Дори Къртин Исандриан се беше отчел подобаващо с ръчно огледало от майсторите в Еласе, със сребърна рамка с вплетени в нея имената на младоженците.

Нали точно за това бяха сватбите в крайна сметка. Възможност да проявиш щедрост и да покажеш екстравагантност. Шанс миналогодишните съперници да се превърнат в тазгодишни приятели или в най-лошия случай добри познати. Сватбите бяха обратната страна на битките и интригите, създаваха връзки и приятелства между хората. Бяха част от тъканта на цивилизацията. Онова, което Досън защитаваше чрез традициите и обичаите, Клара изграждаше с благодарствени писъмца и ръчни огледала чужбинска направа.

Легна си късно, без да дочака Досън, и заспа веднага. Сънуваше мишки, които въртят колело до безкрай, когато познато докосване я разбуди. Сънят избледня, а стаята дойде на фокус. Досън седеше на ръба на леглото, все така в празничните си черно-златни дрехи. За миг Клара реши, че е дошъл да продължи празненството по своя си начин, и се усмихна лениво при мисълта за физическата им интимност.

Светлината на свещта улови лицето му, отрази се в следите от сълзи по страните му и Клара се събуди окончателно. Седна в леглото.

— Какво е станало?

Досън поклати глава. Миришеше на силно вино и хубав тютюн. Мислите ѝ веднага литнаха към Джори, към Сабиха. Трагедиите на невестината нощ бяха тема на не една и две тъжни песни. Тя хвана съпруга си за рамото и го завъртя, за да го погледне в очите.

— Любов моя. Какво е станало, кажи ми.

— Стар съм и остарявам с всеки ден — отвърна той. — Най-малкият ми син вече има съпруга и свое семейство, а приятелите от младостта ме напускат. Напускат ме завинаги.

Беше пиян, да, но скръбта в гласа му се чуваше ясно. Не беше тъжен, защото е пил твърде много. Беше пил много, защото беше тъжен.

— Симеон? — попита тя и Досън кимна. Когато проговори, гласът му беше тих и пропит с тъга.

— Кралят е мъртъв.

Ситрин

На североизток, на остров Нарин, в сивокаменния град Столборн, център на презокеанската търговия. На югоизток в Херез, в град Дон, известен с лампите си, с кучетата си и с дартинските мини. На юг в Еласе, в петте града на Судапал, които контролираха търговията във Вътрешно море. В Северобреж — Карс, и Драконов гроб, и Коме Медеан и неговото холдингово дружество. До неотдавна във Ванаи, а сега в южната част на Биранкор, в Порте Олива. Клоновете на Медеанската банка разсичаха континента като спиците на колело. Ситрин седеше на масата, плъзгаше пръст по картата и мечтаеше.