Кралска кръв - Страница 36

— Благодаря — каза Ситрин. — Това е всичко.

Пратеничката се поклони и си тръгна, мънистата ѝ тихичко потракваха. Ситрин понечи да се върне горе и все пак да се гримира, но се отказа. Имаше да изиграе роля в кафенето, празна роля, но все пак беше добре да отиде. Излезе на улицата и заключи вратата.

Достатъчно ѝ бе да мине по улиците край Големия пазар, за да придобие представа за моментното състояние на местната икономика. Уличните колички бяха мерилото, показващо коя реколта е била добра и коя — слаба. Ако в престъпността имаше отлив, по улиците имаше повече фъшкии. Броят на просяците, мигрирали от драконовия път към вътрешността на града, показваше дали се очакват големи кервани, или трафикът е предимно местен. Ситрин се чувстваше като хитрец, който помирисва дъха на пациент и преценява какво е състоянието на черния му дроб. Правеше го несъзнателно и инстинктивно, както го беше правила от дете. Но сега го нямаше магистър Иманиел, на когото да се похвали със заключенията си. Сега беше просто навик.

Пик не беше в кафенето, което, от една страна, беше истински късмет, защото така Ситрин щеше да работи сама по делата на банката. От друга, каквото и да направеше тук, по-късно трябваше да го докладва на гаднярката. Всички лица около масата ѝ бяха познати. Маестро Асанпур я посрещна с усмивка и ѝ намигна със сляпото си око.

— Минутка — каза той и отиде зад тезгяха. Ситрин знаеше, че ще се върне с чаша уханно кафе и меденка. Седна на една масичка пред кафенето, загледа се в площада и зачака. След малко маестро Асанпур донесе кафето и меденката, потупа лекичко Ситрин по рамото и влезе в кафенето с бавната си стъпка. Някой ден маестро Асанпур щеше да умре и кафенето щеше да се промени. Щеше да стане различно, непознато. Какво ли щеше да е тогава?

Позна мъжа още щом той излезе на площада. Не го беше виждала никога — знаеше го само от писмената оферта, която беше депозирал в банката, — но в крачката му имаше целенасоченост. Беше доста широк в раменете като за дартин, а очите му грееха по-ярко от обичайното. Туниката му беше от кожа, с отпечатан герб на дракон. Когато мъжът спря пред нея, Ситрин му кимна към стола срещу себе си. Той седна с грацията на танцьор, наведе се напред и опря лакът на масата.

— Дар Синлама, предполагам — каза тя.

— Магистра бел Саркор — отвърна мъжът.

— Прегледах офертата ви. Боя се, че банката ни няма предишен опит с финансирането на експедиции като вашата.

— Рискът е голям, вярно. Но и печалбата е голяма. Когато открила Храма на слънцето, Сейлиа Пеласиан се върнала у дома с толкова злато и скъпоценности, че да стигнат за сто живота. Саркик Пеласиан не намерил злато, но чертежите, които открил в онази стара библиотека, днес се използват масово в обсадното изкуство. Списъкът е много дълъг, магистра.

— И не включва името на нито един, който още да е между живите — каза тя.

— Не включва, вярно, засега — каза той с усмивка. — Но нима някой се е опитвал, поне от едно поколение насам? Светът е пълен с история, препълнен. Драконите са били навсякъде. А ние сме се вкопчили в пътищата и не смеем да пристъпим встрани от тях. Отиваме там, където е лесно да стигнем. Но драконите не са страдали от нашите ограничения. Безкрайното небе е било тяхно, не са им трябвали пътища. Има ли изгубено съкровище в Порте Олива? Не. Хората строят върху основите на стари сгради открай време. Но в Сухата пуст? Северно от Биранкор, където няма драконови пътища? Никой не копае там по-дълбоко, отколкото стига селяшкият плуг. Аз отраснах на такова място. Като деца обикаляхме нивите и копаехме за драконови зъби. Бях събрал цяла дузина, преди да напусна родното си село.

Говореше убедително и гладко, сякаш беше изнасял тази реч и преди, неведнъж. Ситрин поклати глава.

— Хубава история и не съвсем лишена от смисъл, но…

Той се наведе още малко напред и сложи нещо на масата. Зъб. Беше дълъг колкото дланта на Ситрин и извит. Острият му край беше неравен. Основата му беше широка и с извити като кука корени, предназначена за масивна челюст. Ситрин взе зъба и се изненада колко е тежък.

— На света има много скрити неща — каза мъжът. — Повече, отколкото можете да си представите. И някои от тях стават не само за украса.

Ситрин претегли големия зъб в шепа. Нямаше следи от захапката на длето върху камък, нито издайническото гладко място в основата на отливка. Това още не значеше, че зъбът е истински, но и да беше фалшификация, фалшификаторът бе толкова добър, че Ситрин не откриваше и следа от работата му. А и да беше зъб, можеше да е от друго голямо животно, не непременно от дракон. Зачуди се какви ли са били бивните на Пик, преди да ѝ ги извадят. Нищо чудно този зъб да водеше произхода си от устата на някой необичайно едър йему.

А можеше да е и драконов зъб.

— Безброй неща са били изгубени, когато драконите изчезнали от света — продължи дартинът. Сякаш свещи горяха в очите му. Когато ги затвореше за миг, Ситрин зърваше плетеницата от кръвоносни съдове по клепачите му. — Онова, което е било обречено да изгние, е изгнило отдавна, но има неща, неподвластни на времето. Дайте ми пари да наема каруци и лопати и ще се върна със съкровища, за които човечеството е забравило. Неща, за които сме забравили дори да мечтаем.

„Да — искаше ѝ се да каже. — Да, вземи парите, вземи и мен. Изведи ме от този град и нека намерим съкровище, за да си основа своя банка и да изхвърля Коме Медеан и Пик Устерзал на улицата.“ Вместо това бутна зъба през масата. Това беше романтична приказка. Мечта. Дори Пик да не вардеше с нокти и зъби банковия сейф, Ситрин знаеше, че трябва да отхвърли офертата на дартина. Предложението му беше чиста проба хазарт и фактът, че я привличаше толкова силно, беше тревожен знак за собственото ѝ душевно състояние.