Кралска кръв - Страница 33

Но ако някой не им стегнеше юздите, като нищо можеха да съсипят деня на нейния Джори, а това не биваше да се допуска.

— Барон Ибинлес! — каза Клара, спусна се към Гедер и го хвана под ръка. — Търсих ви навсякъде. Нали нямаш нищо против да ти отнема лорд Палиако, скъпи?

— Разбира се, че не, майко — каза Джори и ѝ благодари с поглед.

Клара се усмихна и дръпна лекичко Гедер, отдалечавайки го дипломатично от момичетата. Встрани имаше малка ниша, където двамата биха могли да си поговорят на спокойствие, макар че Клара нямаше представа за какво да си говори с момчето. Най-странното в Гедер Палиако — нещо, което никой не коментираше — беше колко често се променя и колко драстични са тези негови промени. Преди двамата с Джори да заминат за Свободните градове, Клара го познаваше бегло като един от многото дребни благородници, които гравитираха в периферията на двора. После, когато момчето се върна победоносно в столицата, беше танцувала с него на пира в негова чест. Тогава той ѝ се стори зашеметен, изгубен и озадачен, като дете, което за пръв път вижда хитрец да превръща вода в пясък. Сетне Гедер изчезна от полезрението ѝ, а в края на онова дълго и ужасно лято се върна отслабнал, закоравял и самоуверен. И незнайно как информиран за кашата, която беше забъркал съпругът на Фелиа Маас. А сега, след цяла зима в новото си провинциално имение, отново беше тук, отново беше напълнял и го обвиваше облак от тревожност, толкова гъст, че сякаш лепнеше по кожата му като мъгла.

— Благодаря ви, лейди Калиам — каза той и проточи врат назад да погледне още веднъж групичката млади жени. Клара така и не разбра дали се надява да тръгнат след него, или се бои, че ще го направят, и мисълта за това го ужасява. По малко и от двете, реши накрая тя. — Не ме бива в тези неща.

— Понякога става доста неудобно, нали?

— Барон без баронеса — каза Гедер с горчива усмивка. — Преди никоя от тях не ме забелязваше.

— О, това едва ли е вярно — каза Клара, макар да беше сигурна, че е точно така.

После Гедер зърна някого или нещо, което го накара да присвие очи с нетърпение и наслада. Клара се обърна и видя сър Алан Клин.

Беше толкова блед, че приличаше на призрак. Екзекуцията на неговия приятел и съконспиратор по обвинение в убийство и държавна измяна го беше съсипала физически, като болест, от която не личеше да се възстановява. Гедер беше служил под командването на Клин и Клара знаеше, че помежду им съществува вражда. Изведнъж си спомни, ясно и ярко, как беше хванала най-големия си син, Бариат, да пуска молци в огъня малко преди да стане на седем. Невинността и жестокостта бяха типични за малките момчета. Същото съзираше сега в очите на Палиако и то ѝ напомни какво е да си майка на три малки момчета.

— Извинете — каза Гедер и измъкна ръката си. — Отдавна исках да се видя с един човек.

— Вървете — каза тя.

Гедер тръгна към Клин с отскоклива походка. Сякаш имаше пружинки на петите. Клара го гледаше със смесица от съпричастие и ужас. „Бог да помага на жената, която го улови в мрежите си“ — помисли си.

От другия край на храма се чу вик, последван от висок мъжки глас, рев почти, и Клара забърза натам с мисълта за поредната криза. Хора се бяха струпали и изглежда аплодираха някого или нещо, после Сабиха Скестинин се появи над всички тях, повдигната на нечии рамене. Роклята ѝ беше пролетно зелена, косата — сплетена назад, така че да открива лицето. Смееше се, леко приведена, за да запази равновесие. Ревът се чу отново, а момичето ококори уплашено очи, когато тълпата го понесе напред. Навалицата не се разтвори, а се вля в процесията. Бариат и Викариан тичаха, понесли бъдещата си снаха, всеки стискаше по един глезен, та момичето да не падне назад, а Сабиха се държеше за гъстата черна коса на Бариат. Той още беше с флотската си униформа и с герба на дом Скестинин на рамото в чест на своя главнокомандващ. Викариан беше с бялото си свещеническо расо, но без златен ширит — щеше да го получи чак когато положи клетвите си. Тримата викаха, смееха се и тичаха из градината — разиграваха отвличането на булката.

Гордост и задоволство изпълниха гърдите на Клара. Без значение дали го разбираха на съзнателно ниво, или действаха по инстинкт, с това си действие нейните момчета изпращаха ясно послание. „Сега момичето е наше, не само на Джори. Сега тя е Калиам и ако се заяждате с нея, се заяждате с нас.“ Клара зърна петно в алено и златно сред навалицата — принц Астер се смееше заедно с другите, повлечен от всеобщото веселие и младите жени. Само едно нещо липсваше, за да бъде денят съвършен — Симеон да върви рамо до рамо с Досън.

Самата церемония започна час преди залез. Досън и Клара заеха местата си. Лорд и лейди Скестинин заеха своите. После Гедер Палиако и принц Астер седнаха на сребърната пейка — кискаха се като ученици, — след тях бавно и помпозно кралският двор на Антеа изпълни храма. Мъже и жени, които Клара познаваше от дете, приятели и съюзници. Целият двор, или почти целият, се беше стекъл да види как нейният син и дъщерята на Скестинин ще се врекат един на друг и ще отгърнат нова страница в живота си.

Свещеникът подхвана напева и Клара затвори очи. Досън хвана ръката ѝ, тя изтри една сълза и се обърна да го погледне. Неговите очи бяха сухи, разбира се. За него церемонията вдъхваше спокойствие и увереност, точно както се очакваше от една венчавка. Част от правилата и традициите, които деляха света от хаоса. Когато дойде моментът да застанат до младоженците при олтара, Клара го направи с повече грация и увереност, отколкото го бе направила на собствената си сватба.