Кралска кръв - Страница 69

— Всички вие ми дадохте храна за размисъл — побърза да каже Гедер. Досещаше се накъде отива разговорът. — Ще ме извините, но трябва да се заема с нещо друго.

Нестроен хор от благодарности и благопожелания се понесе зад него, докато излизаше през частната си врата. Стражите го последваха по тесните проходи, запазени за коронованите особи и за онези, които ги охраняваха. Дори Басрахип трябваше да си тръгне през официалния изход и да намери Гедер по-късно.

Беше точно от онези неща, които Гедер би следвало да харесва в новото си положение — една от множеството дребни привилегии на властта, които му се полагаха по право като регент на кралството. В действителност обаче му действаше потискащо. Най-високият пост в Антеа вървеше ръка за ръка с постоянни ангажименти, с ограничения, наложени му от официалния етикет, с непоносима отговорност. Сякаш целият свят тежеше на раменете му. Вече никога нямаше да яхне кон по улиците когато му скимне и без охрана. Беше забравил какво е да остане сам със себе си. Заменил беше ровенето в старите библиотеки и архиви за този тесен коридор, който можеха да използват само той и стражите му, и не беше далеч от мисълта, че е разменил кон за кокошка.

Високите прозорци на кралските му покои гледаха към Прореза и ширналата се земя отвъд. Тук беше живял крал Симеон. Кралицата беше починала в една от спалните с дървена ламперия. Астер беше направил първите си крачки в осветения със свещи коридор, по който сега вървеше Гедер, и беше израснал тук. Когато го повериха на грижите на Гедер като негов настойник, Астер смяташе, че ще напусне тези покои за дълго, а ето че само след няколко месеца се беше върнал. Кралски шпил винаги щеше да си остане негов дом, а не на Гедер.

Гедер знаеше от опит, че ще мине още известно време, преди съвещанието, което току-що беше закрил, да стигне до своя истински, пък макар и неофициален край. Басрахип щеше да остане там и дори съветниците да подбираха внимателно думите си, понеже знаеха, че дясната ръка на регента ги слуша, пак не биха могли да скрият лъжите си, омесвайки ги с малко истина. А няколкото безценни минути — или час-два, с повечко късмет, — които Гедер можеше да прекара в относително спокойствие, бяха балсам за душата му.

Чу Астер да рецитира някакъв текст, после чу и гласа на учителя му — престарял синай, толкова кльощав, че сякаш всеки миг щеше да се катурне от слабост. Последва гласовете им до кабинета и се задържа миг-два в сенките на прага.

Астер седеше на малка маса и гледаше към издигнатата катедра на учителя. Старият синай се усмихна насърчително и момчето отново подхвана текста:

— „Информация без практика никога не се превръща в истинско познание. Познание без тишина никога не израства в мъдрост. Затова практиката и тишината, правенето и неправенето, са в сърцевината на истинския път към мъдростта.“

— Марас Тока — каза Гедер. — Не знаех, че учите военна философия.

Учителят се обърна.

— Познавате текста, милорд регент?

— Четох едно есе, в което се споменава за Тока, есе, което много ми хареса. След това се заех да издиря негови писания. А тази зима преведох един от трудовете му. Но в моя превод не използвах думата „тишина“. Реших, че „неподвижност“ е по-близо до оригиналното значение.

— Аз пък мисля, че е скучно — каза Астер.

— Суховато е на места, вярно — съгласи се Гедер. Стаята беше малка, но приятно затоплена от слънцето. — Но има и интересни неща. Четохте ли за духовните упражнения?

— Като триковете на хитрец ли? — попита Астер с известно оживление.

— Не, по-скоро начини да упражняваме мисленето си. Когато Тока говори за тишина или неподвижност, няма предвид да стоиш на едно място или просто да мълчиш. Не, при него тази дума има специфично значение, техническо.

— Вие правили ли сте упражненията, милорд? — попита учителят.

— Не, но съм чел доста за тях и ги намирам за изключително интересни. Мъдри дори — каза Гедер и се обърна към Астер. — По̀ ме бива да чета за тези неща, отколкото да ги правя. Може ли да видя превода, който четете?

Учителят се наведе през катедрата си и му подаде книгата. Гедер я взе внимателно. Беше много стара, с шита кожена подвързия. Страниците бяха от дебело платно, което създаваше усещането за солидност и тежест. Гедер разгърна почтително книгата.

— Красива е — каза той. — Къде я намерихте?

— Един мой учител ми я даде, когато бях на годините на принц Астер — отговори с усмивка синаят. — Оттогава не се разделям с нея. Чувал съм, че самият вие имате доста голяма лична библиотека, милорд регент?

— Е, чак голяма… Преди имах повече време да чета. И да превеждам. Работех по едно есе, което проследява кралските домове на Еласе според датите на раждане и твърди, че тимзините имат два размножителни сезона годишно. Датировката не беше пълна, но аргументацията ми се стори великолепна.

Астер въздъхна отегчено, но очите на стария учител грейнаха.

— Звучи много интересно, милорд. Спомняте ли си името на автора?

— Есето беше философско и писано само преди триста години, така че…

— Да, разбирам. В онзи период повечето есета са били анонимни.

Гедер разлисти страниците. Платното беше гладко и нежно като човешка кожа под пръстите му. Притурката с бойните карти изглеждаше различно от онази в неговата книга. Тук имаше поне три диаграми в повече, както и сравнителна таблица, вероятно добавена при някой от по-късните преписи. Гедер плъзна пръсти по древното мастило и попита:

— Може ли да я взема за няколко дни? Ще ми се да я сравня с моята.