Кралска кръв - Страница 65

— Искаш ли да влезем?

— Не бих го пропуснала, след като изминах толкова път, за да дойда тук — отвърна тя.

Когато потегляше за Карс, пътуването беше най-малката ѝ грижа. Разбойници, пирати, болести, хищници. Знаеше за всичко това и разбираше риска по-добре от мнозина. Още от най-ранно детство се учеше да разбира риска, да го изчислява. Ако сто кораба предприемат плаване от хиляда мили, колко ще потънат? През лятото? През зимата? Ако плават в крайбрежни води? Ако плаването е презокеанско към Фар Сирамис? Колко често керваните попадат на разбойници, биват избити или просто изчезват? Знаеше наизуст статистическите таблици, знаеше и методите за изработването на статистиката. Умееше да изчислява вероятностите по-добре от картоиграч, затова пътуването не я плашеше.

Връчването на докладите беше много по-лошо. Знаеше, че клонът ѝ се справя добре, но не и какъв баланс се смята за приемлив, нито как се справят другите клонове, още по-малко как се вписва нейният импровизиран клон в общата стратегия на холдинговото дружество. Не рискът я плашеше, а неспособността да го пресметне, да го сведе до число. Неизвестността я плашеше повече от риска.

Много неща я бяха държали будна през дългите седмици, откакто бе напуснала Порте Олива, но от тях най-упорито я тормозеше мисълта как да остане в Карс достатъчно дълго, за да спечели на своя страна холдинговото дружество. Дошла бе да предаде докладите — работа за един час пряко сили — и нямаше представа как да се намърда в ежедневните дела на компанията, как да се внедри толкова надълбоко, че да не я отпратят още на втория ден.

А ето че ѝ бе предоставена неочаквана възможност, която дори не изискваше усилия от нейна страна. В Порте Олива Ситрин беше фигурант, в Карс беше нещо като куриоз, а Коме Медеан явно нямаше нищо против тя да се помотае още известно време тук в ролята на гостенка. Ситуация, която удовлетворяваше и нея. Ситрин имаше чувството — дано не грешеше, — че Коме Медеан харесва тази игра, че е любопитен дали Ситрин наистина ще успее да го очарова и впечатли. И че е решил да ѝ залага препятствия по пътя.

Сина си например.

Подминаха гигантската статуя от нефрит и Драконовата гробница се разкри пред тях. Прорязан в живата земя, комплексът беше по-широк от улица, слоевете му в дълбочина завиваха и свръщаха като речно легло, но твърде геометрично и правилно, за да са дело на природна стихия. Каменният каньон, се точеше повече от миля, десет слоя дълбок, и на всяко ниво — гробници.

Тела нямаше — и да са били тук, бяха изчезнали отдавна, преди векове. Ала нефритените олтари още пазеха отпечатъците на мъртвите. Повечето отпечатъци бяха с по три дълги пръста отпред и един отзад, но някои имаха само два отпред. Някои — два отпред и два отзад. В най-долната гробница гигантски драконов отпечатък потъваше в земята на дълбочина половин човешки ръст, че и отгоре. По вътрешната му страна имаше утаечни следи от водата, която се беше събирала там като в езерце. Сега отпечатъкът беше празен и сух.

— Хайде, давай, ако искаш — каза Лауро Медеан. — Няма проблем, всички го правят.

Ситрин се усмихна, огледа се, после се прехвърли в отпечатъка, легна и протегна ръце над главата си. Колкото и да протягаше ръце и крака, пръстите ѝ не стигаха до стените. Представи си как драконът се появява в небето над нея и закрива слънцето. Някога това е било обичайна гледка. Някога в този въздух, над тези скали, бяха летели дракони. Зави ѝ се свят.

Изправи се и видя, че Лауро се хили.

— Смешно ли ти е? — попита тя и вдигна ръка към него. Той я хвана — хватката му бе силна — и ѝ помогна да се измъкне.

— Не, просто съм израснал тук. Свикнал съм с гробниците и те не ми правят впечатление. Приятно ми е да водя тук хора, които ги виждат за пръв път. Ако се съди по реакцията им, те откриват в гробницата по-дълбоко значение, което на мен ми убягва.

— Всичко това — каза Ситрин и обхвана с жест празните гробове и смъртните отпечатъци — е тук отпреди началото на историята. Хората са се грижели за тези гробници, забравяли са ги и после са ги преоткривали отново още преди хилядолетия. И твърдиш, че това не те впечатлява?

— Сигурно би трябвало — каза Лауро и вдигна рамене. — Но не е така. За мен това е просто Гробницата. За хората, които не са от Карс, то е нещо вълшебно, но за мен е просто част от пейзажа, като морето, или небето, или скалите, все неща, които виждам ежедневно.

— Хмм.

— Какво?

— Аз пък работя с Маркъс Уестер — каза Ситрин. — Подозирам, че за мен той е като Гробниците за теб.

Двете големи изненади, които холдинговото дружество поднесе на Ситрин, бяха свързани с Парин Кларк, ревизора, когото Ситрин беше убедила, че заслужава да запази мястото си в портеоливанския клон на банката, пък било и само като фигурантка. Първата бе, че Парин Кларк също живее в частната крепост на холдинговото дружество в града. Втората — че очевидно се радва да я види.

Влязоха през бронзовите порти и видяха бледия мъж да седи на една пейка. Лауро му извика за поздрав. Парин Кларк им махна в отговор, поколеба се за миг, после им даде знак да отидат при него. Докато вървяха натам, Лауро се опита да хване Ситрин за ръка, а после дори преметна ръка през раменете ѝ.

— Братко — каза Парин Кларк. Технически беше вярно, защото Парин беше женен за сестрата на Лауро, но на Ситрин ѝ беше трудно да си представи двамата като част от едно семейство. — Как сте? Къде ходихте?

— Заведох Ситрин в Гробницата на драконите — каза Лауро. — Не я беше виждала.