Кралска кръв - Страница 62

Другата значима промяна в дворцовия живот беше растящата популярност на регентските свещеници. Когато Палиако построи храм на богинята, за да отпразнува победата си над Маас, това породи сред знатта нездраво любопитство. По-късно, след като Гедер стана регент, дворяните започнаха често-често да посещават храма, с надеждата да се подмажат на регента и да изкрънкат някоя услуга. Но дори извън това интересът към храма сам по себе си, изглежда, растеше. Клара не беше сигурна какво да мисли за всичко това, а и не смееше да ходи в храма, без да е говорила предварително с Досън. По-безопасно бе да чуе мнението му по въпроса и чак след това да прецени дали разширяването на религиозните ѝ хоризонти си струва усилието.

Сега, когато пътят към Калтфел беше отворен, а армиите на Астерилхолд се мъчеха да изгазят от тресавищата на юг, Клара очакваше Досън да се завърне у дома преди края на лятото. И дори по-скоро, ако се стигнеше до решение неизбежните мирни преговори да се проведат в Камнипол. Преди това обаче Клара имаше да сключи едно свое примирие.

Бракът се беше отразил добре на Елисия. Клара никога не би го признала на глас, но преди да се омъжи, дъщеря ѝ растеше слабичка, с остро лице и тесен ханш. Истината бе, че Елисия Калиам не беше от най-кротките момичета, меко казано. Като всички, които живееха в кралския двор — мъже и жени, момчета и момичета, — Елисия си имаше свой кръг, преди да се задоми, и го управляваше безмилостно. Сега дъщеря ѝ беше Анерин, съпруга на Горман Анерин. Лицето и гръдта ѝ бяха придобили мекота и момичето най-сетне беше заприличало на майка си. Ханшът ѝ се беше разширил — и слава богу, иначе раждането на сина ѝ щеше да е още по-кошмарно. От тялото ѝ се излъчваха увереност и лекота.

Сабиха, за разлика от нея, изглеждаше дори по-предпазлива след венчавката си с Джори, отколкото преди нея.

Трите седяха в лятната градина под сянката на гигантската каталпа. Клара, Елисия и Сабиха. Дъщерята, която Клара беше загубила, и дъщерята, с която се беше сдобила. Двете момичета… е, жени всъщност… се гледаха през масата с крехка любезност, красноречив знак за размера на пропастта, зейнала между тях. Откъм изкуственото езерце зад розовите храсти малкият Корл Анерин, който скоро щеше да навърши пет годинки, изпищя радостно и гувернантката му изшътка да не вдига шум.

— Разболях се от същото ужасно стомашно разстройство точно преди тринайсетия си рожден ден — каза Сабиха. — Още го помня. Мислех, че ще умра.

— Ужасно е — кимна Клара. — Но ти, скъпа Елисия, изглежда, си се възстановила напълно. Жалко само, че пропусна сватбата, както и погребението след това. Има някакво странно равновесие в света, не мислите ли? Хубавите и лошите неща вървят по двойки.

— Божественото чувство за хумор, предполагам — каза Елисия. Гласът ѝ се беше променил едва доловимо. Прихванала беше съкратените гласни на източните покрайнини, където Антеа граничеше със Саракал. — Добре поне, че Корл не го хвана. Когато беше по-малък, хващаше всичко, а няма по-лошо от това хем ти да си болна, хем детето ти да е болно.

Нещо като усмивка трепна на устните на Сабиха.

— Сигурно, макар че аз няма как да знам.

— Така е — отвърна Елисия. — Но скоро ще разбереш, надявам се. Младоженци и прочие. Корл се роди няма и година след като се оженихме.

— При мен може и да се проточи — каза Сабиха. — Джори отсъства много, заради войната.

Елисия цъкна съчувствено с език, после вдигна рамене.

— Е, по-добре по-късно, отколкото по-рано.

Сабиха се засмя и кимна, сякаш не беше схванала завоалираната обида. Дори в погледа ѝ почти не пролича. Съпругата на Джори беше наистина впечатляваща, помисли си Клара, по свой собствен начин.

— О! — каза Клара. — Забравила съм си лулата. Честно, напоследък много започнах да забравям. И с мама стана така. Последните години от живота си се мотаеше из къщата, забравила за какво е тръгнала. И това я забавляваше, между другото, дори когато съвсем оглупя. Лулата беше ли при мен, когато бяхме в дневната, Сабиха?

— Май не. Може да е в кабинета ви. Искате ли да ида да я потърся?

— О, благодаря ти! Иначе току-виж слугите решили, че оглупявам. Веднага ще се възползват.

Сабиха стана и им кимна, сякаш никоя от трите не знаеше, че Клара я отпраща, за да остане насаме с дъщеря си. Веднага щом момичето влезе в къщата, Клара смъкна любезната си маска.

— Тя не ми е сестра — каза Елисия още преди Клара да си е отворила устата. — Не мога да повярвам, че си позволила на Джори да се ожени за нея. Сериозно, майко, къде ти е бил умът?

— Където и да ми е бил умът, сега тя е Калиам. Никой не печели нищо, когато я дразниш за старите ѝ грешки. А и можеше поне да се престориш, че наистина си била болна.

— Седмици наред се мъчех да защитя теб и татко пред съпруга си и неговото семейство. Знаеш ли как ни наричат? Приютът на Калиам за пропаднали момичета. Как, мислиш, се чувствам аз?

— Засрамена от съпруга си, несъмнено.

Елисия стисна зъби. Чу се силен писък, после и строгият глас на гувернантката. Лек ветрец разлюля розите. Имаха много пъпки, част вече бяха разцъфтели, бели и оранжеви. Клара винаги бе предпочитала трендафилите с простичките им цветове, а не големите кичести чаени рози, които се харесваха на всички останали. Вдиша дълбоко да овладее гнева си, после отново се обърна към Елисия.

— Семейството е най-важно, скъпа. Винаги ще има други, външни хора, които ще се опитват да ни скарат. Не ги виня. Кучетата лаят, хората клюкарстват. Но вътре, в семейството, не правим така.