Кралска кръв - Страница 40

Лорд-регентът на Антеа търсеше съвета на чуждоземския свещеник.

Когато Гедер заговори, в гласа му имаше само лед и ярост, но Досън почти не го чу заради кънтежа в собствената си глава.

— Току-що ме излъгахте два пъти, Ашфорт. Ако го направите пак, ще ви отрежа ръцете и ще ги пратя на краля ви в кутия. Разбрахте ли ме?

За пръв път, откакто Досън го познаваше, посланикът на Астерилхолд загуби ума и дума. Устата му се движеше като на марионетка, но без да издаде звук. Гедер, от друга страна, явно нямаше намерение да млъкне.

— Забравяте с кого говорите. Аз съм човекът, който знаеше истината за заговора. Никой друг не успя да спре Маас. Аз го направих. Аз.

Ашфорт облиза устни, сякаш устата му изведнъж беше пресъхнала.

— Лорд Палиако…

— За глупак ли ме мислите? — прекъсна го Гедер. — Мислите, че ще си седя тук, ще се усмихвам любезно, ще ви стисна ръката и ще ви обещая мир? На вас, които кроите заговори за убийството на мои приятели?

— Не знам какво сте чули — каза Ашфорт в опит да си възвърне самообладанието, — или от кого сте го чули.

— Ето, виждате ли, този път казахте истината — отвърна Гедер.

— Но ви уверявам, кълна ви се, че Астерилхолд не е кроил заговори за посегателство върху живота на вашия млад принц.

Гедер отново стрелна с поглед свещеника и той отново поклати лекичко глава. На Досън му идеше да скочи, да се развика, но сякаш бе пуснал корени на стола си. Гедер, изглежда, се поуспокои, но под тежките клепачи очите му бяха тъмни и безмилостни. След миг каза почти небрежно:

— Няма да ви дам възможност да ми се смеете зад гърба. — И се обърна към капитана на стражата. — Арестувайте лорд Ашфорт. Палачът да отреже ръцете му до китките, преди да е паднала нощта, и да ги подготви за изпращането им в Астерилхолд.

Невъзмутимата фасада на капитана се пропука само за миг, после той отдаде чест. Ашфорт скочи, зарязал дворцовия етикет, и извика:

— Полудяхте ли? За кого се мислите, по дяволите? Тези неща не стават така! Аз съм посланик.

Капитанът на стражата сложи тежко ръка на рамото му.

— Последвайте ме, милорд.

— Не можете да направите това! — изкрещя Ашфорт.

— Мога — отвърна Гедер.

Ашфорт оказа съпротива, но не за дълго. Когато вратата се затвори след него, висшите велможи на Антеа се спогледаха. Гледаха се и мълчаха.

— Господа — каза накрая Гедер Палиако, лорд-регентът на имперска Антеа, — във война сме.

Досън седеше на канапето в дома си, кожената тапицерия скърцаше под тежестта му. Джори и Бариат седяха на столове срещу него, а любимото му ловно куче скимтеше край коляното му и тикаше влажния си нос в дланта му.

— Той се оказа прав преди — каза Бариат. — За Фелдин Маас. Прав беше. Знае разни неща. Може би… може би и сега не греши. Джори? Ти си служил с него.

— Служих, да — отвърна Джори и тихият ужас в думите му беше достатъчно красноречив.

— Не е истина — каза Досън. — Не мога да повярвам, че го направихме, не мога.

— Вината не е само наша — каза Бариат. — Ако Палиако е прав за…

— Нямам предвид войната. Нито дори онова, което направихме на посланика, като нарушихме всички правила на дипломацията. Ашфорт е надут задник и абсолютен нахалник. Но нямам предвид това.

— А какво, татко? — попита Джори.

Досън за пореден път си спомни как голямата глава на свещеника помръдваше едва забележимо, първо надясно, после наляво, как Палиако го стрелваше с поглед при всеки отговор на посланика. Нямаше съмнение. Свещеникът подсказваше на Палиако какво да прави и Палиако го слушаше. Симеон беше мъртъв, а те бяха предали Разсечения трон в ръцете на религиозен фанатик, който дори не беше поданик на Антеа. От тази мисъл му се гадеше. Ако сутринта се беше събудил и беше открил, че морето и въздухът са си сменили местата и вместо птици в небето летят риби, едва ли щеше да се разстрои толкова. Всичко се разпадаше. Редът в кралството беше отишъл по дяволите, разбит на пух и прах.

— Трябва да отстраним тази грешка — каза той. — Трябва да оправим нещата.

На вратата се почука и един уплашен лакей надникна през прага.

— Пристигна гост, господа.

— Не приемам никого — отсече Досън.

— Лорд-регентът Палиако, милорд — прошепна лакеят още по-уплашено.

Досън потръпна.

— Добре… покани го.

— Да ви оставим ли? — попита Бариат.

— Не — каза Досън, макар да разбираше, че би трябвало да ги отпрати. В момента обаче имаше нужда от семейството си.

Гедер влезе. Беше със същото червено кадифе, но без златната диадема. Не изглеждаше по-различно отпреди — дребен мъж със склонност към напълняване. Неуверена усмивка, която бързаше да се извини още преди да е възникнал повод за извинение.

— Лорд Калиам — каза той. — Благодаря ви, че ме приехте. Джори. Бариат. Радвам се да ви видя. Сабиха е добре, надявам се?

— Добре е, милорд — отвърна Джори.

— Моля те. Гедер. За теб винаги ще бъда Гедер. Нали сме приятели.

— Добре, Гедер — каза Джори.

Палиако седна и Досън чак сега си даде сметка, че не беше станал да го посрещне, нито той, нито синовете му. А трябваше да го направят.

— Дойдох да помоля за услуга — каза Палиако. — Знаете, че служих под командването на Терниган, нали? Алан Клин също, както и другите, всички служихме при него. Онова с Ванаи се получи зле. Моето участие, макар че не обичам да говоря за това, вероятно също търпи критика.

„Ти си предател. Предаваш короната и паметта на моя приятел“ — помисли Досън.

— Както и да е. Накратко, нямам му доверие. Вие, барон Калиам, и вашето семейство, винаги сте били добри с мен. Вие ми подадохте ръка, един вид, когато не знаех как де са оправям в двора. Сега, когато трябва да назнача главнокомандващ на армията, изглежда разумно да избера Терниган, защото той има опит и прочие, предвождаше последната ни военна кампания. Аз обаче бих искал да назнача вас.