Кралска кръв - Страница 38

Не помнеше кога се бяха запознали със Симеон. Все трябва да беше имало първи път обаче, който да е довел до втори и трети, и така докато двете момчета с най-благородна кръв в Антеа не станаха верни приятели в лудориите. Когато поотраснаха, ходеха заедно в дуелистките дворове, бяха си секунданти един на друг в двубои на честта, подкрепяха се в дебелашките шеги и малките интриги, в които се изковават дългите приятелства. Спомените за онези щастливи времена изкараха сълзи в очите му. Веднъж бяха подгонили елен в гората, откъснаха се от кучетата и ловджиите и продължиха преследването сами. Еленът ги заведе в градината на някакъв фермер, двамата обикаляха малката каменна къща с конете си по петите на плячката, а лехите с грах и патладжан станаха на зеленикава кал под копитата. Тогава това им се стори смешно. Смешно и чудесно. Сега само Досън щеше да помни онзи смях и комичното изражение на фермера, който изскочи от къщата и завари престолонаследника в градината си, целия в кал и разкашкани зеленчуци.

Доскоро общ, сега споменът беше само негов и щеше да остане само негов, завинаги. Дори да разкажеше за случката на други, то щеше да е разказ, нямаше да е истинското. Разликата беше като разликата между живота и смъртта — преживян спомен и погребан спомен.

Тогава Симеон беше толкова млад. Толкова силен и благороден. И въпреки това именно той се водеше по Досън, вместо да е обратното. А в света на младите мъже няма нищо по-ценно от това да ти се възхищава приятелят, на когото се възхищаваш самият ти. А после, неизбежно, тази обич беше видяла своя край, а сега дори споменът беше избледнял до неузнаваемост. Единият беше мъртъв, а другият стоеше със сведена глава, опитваше се да изплюе дискретно воала, който непрекъснато му влизаше в устата, и слушаше как свещеникът — само десет години по-стар от трупа, който опяваше — си мърмори под нос и протяга ръце към бога.

Кралят вече не дишаше. Кръвта се беше утаила черна във вените му. Сърцето му, трептяло преди в любов и страх, вече беше камък.

Свещеникът запали големия фенер и камбаните забиха — първо една, после десет, после стотици. Медните им усти оповестяваха онова, което вече всички знаеха. „Всички умират — беше му казал Симеон. — Дори кралете.“

Досън пристъпи напред. Етикетът диктуваше кой от светлите ясенови пръти да вземе и къде да застане в колоната. Беше по-назад, отколкото му се искаше. Но и достатъчно напред, за да види как младият Астер заема мястото си в челото на колоната.

Момчето беше бледо като платно. Церемонията по коронацията му се беше състояла непосредствено преди погребението, както повеляваше традицията. Палиако прие регентството, както можеше да се очаква. Великите мъже на нацията бяха превили коляно пред момчето, което бе станало техен крал. Короната от ковано сребро се крепеше на главата му възширока, сякаш всеки миг щеше да се смъкне на ушите му, но стъпките му бяха решителни и уверени. Знаеше как да се държи, все едно е пораснал мъж, нищо че така още повече приличаше на дете. Гедер Палиако, като негов протектор, вървеше на крачка след него и без следа от вроденото достолепие на детето крал.

Камбаните млъкнаха едновременно, заменени от протяжния ритъм на погребалния барабан. Заедно с другите стотина носачи Досън взе своя прът и вдигна Симеон на раменете си.

Стигнаха до кралската крипта и там носачите положиха приятеля на Досън в мрака и затвориха каменните врати. Официалните опечалени заеха местата си при входа на криптата. През следващия месец щяха да живеят на открито и да поддържат запален огън в памет на Симеон и всички покойни крале. След това щяха да го изгасят.

Докато свещеникът четеше последните редове на заупокойната молитва, семейството на Досън го наобиколи. Клара застана от дясната му страна, до нея — Бариат и Викариан. Джори стоеше отляво, прегърнал жена си през кръста. Когато и последната дума беше изречена и барабанът млъкна, благородниците на Антеа поеха назад към каретите си.

— Може и да не ми повярвате, но наистина съжалявам за краля — каза някой до Досън и той се обърна. Беше лорд Ашфорт, с тъмни траурни дрехи, страните му бяха намазани с пепел като на всички други присъстващи. — Казват, че бил изключителен човек.

— Беше човек — отвърна Досън. — Имаше своите недостатъци и своите добродетели. Беше мой крал и мой приятел.

Ашфорт кимна.

— Моите съболезнования.

— Сега, когато Палиако е регент, той ще ви даде аудиенция — каза Досън.

— Да, знам.

— Помоли ме да присъствам и аз.

— Очаквам аудиенцията с нетърпение — каза Ашфорт. — Това отдавна виси над главите ни като меч. Време е да започнем на чисто.

„Чисто начало не съществува — помисли Досън. — Точно както не съществува и чист край. Всичко е като Камнипол — нещата са струпани едно върху друго и така чак до костите на света. Там някъде, в дълбокото, лежат дори нещата, които сме забравили отдавна, лежат и ни оформят такива, каквито сме сега.“

— Да — каза на глас.

Стените бяха облицовани с копринена дамаска, въглища топлеха въздуха и миришеше на тамян. Войниците от кралската стража стояха покрай стените с безизразни лица — сега за Гедер, преди за Симеон. Дори Палиако изглеждаше почти на мястото си в тази своя нова роля. Шивачите го бяха облекли в брокат и червено кадифе, на главата му имаше тънка златна диадема, която му придаваше известно величие. Всичко това му стоеше като театрален костюм, но с времето и опита Гедер щеше да свикне с труфилата и да се почувства удобно в тях.

Лорд Ашфорт стоеше прав с ръце зад гърба и чакаше лорд-регентът на Антеа да заеме мястото си, а Досън се чудеше дали Гедер знае, че никой няма право да седне преди него.