Кралска кръв - Страница 27

— Гедер — каза той и стана да го посрещне. — Благодаря, че ме прие без предизвестие. Напоследък зле планирам дните си. Дано не съм прекъснал нещо.

— Нямам нищо за прекъсване — каза Гедер и му стисна ръката. — Откакто станах барон, живея в леност. Трябва да пробваш и ти.

— Имам двама братя, които да погреба, преди да се издигна до барон на каквото и да било — каза Джори.

— Е, да. Не го прави, ако има начин да го избегнеш.

Джори потърка смутено с длан ръкава на ризата си и усмивката му малко помръкна.

— Аз… — започна той, после поклати глава, сякаш сам не може да повярва какво прави. — Дойдох да те помоля за услуга.

— Няма проблем — каза Гедер. — Какво мога да направя за теб?

— Ще се женя.

— Шегуваш се — каза Гедер, но после се вгледа в очите му. — Не, не, шегуваш се. Та с теб сме на едни години. Не е възможно да… За коя?

— Сабиха Скестинин — каза Джори. — Молбата ми е да участваш лично в церемонията, защото си ми приятел, а и заради… сещаш се. Твоята звезда е във възход и ако покажем, че един от любимците на двора ме подкрепя, това много ще ми помогне да извадя жилото.

— Жилото? — попита Гедер и седна на дивана, където беше седял със Сана Даскелин. За миг му се стори, че долавя аромата на парфюма ѝ. Харесваше този диван. Свързваше с него хубави спомени.

Джори седна на креслото отсреща и стисна ръце в скута си.

— Е, сигурно знаеш за нейния проблем.

— Не. — Гедер поклати глава. — Нищо не знам.

— О. Стана скандал. Хората още говорят зад гърба ѝ. Искам да я освободя от това. Искам самата тя да разбере, че не е такава, и да спрат да клюкарстват.

— Добре — каза Гедер. — Но ще трябва да ми обясниш какво да кажа и прочие. Досега не съм участвал в сватбена церемония. О! Свещеникът. Може да поканим Басрахип да ви венчае!

— Ами… предполагам, че бихме могли.

— Ще говоря с него. Но пък той не е от традиционното вероизповедание. Може да поканите двама свещеници.

— Прието е да е един, мисля — каза Джори. — Но ще поразпитам. Ти нямаш нищо против, нали? Да участваш.

— Нямам, разбира се — каза Гедер. — Защо да имам?

Джори поклати глава и се облегна назад. Изглеждаше зачуден и неуверен някак, сякаш Гедер е загадка, чието окончателно решение упорито му убягва.

— Понякога си много великодушен.

— Стига де, не е нищо особено — каза Гедер. — Така де, това е просто ритуал. Не е като да трябва да правя нещо специално, просто трябва да присъствам, нали?

— Все пак ти благодаря. За мен беше важно да се съгласиш. Задължен съм ти.

— Не, не си — каза Гедер. — Но понеже така или иначе си тук, исках да те питам нещо. За онзи посланик от Астерилхолд, с когото се срещнах по молба на баща ти, помниш ли?

— Лорд Ашфорт. Да.

— Как се развиха нещата там? Защото аз говорих с краля, но доколкото знам, той така и не му е дал аудиенция. Чудех се дали аз не съм сгрешил нещо.

— Трябва да си готов — каза крал Симеон.

— Не, ваше величество — отвърна Гедер. — Това е нещо временно, сигурен съм, и ще отмине. Ще оздравеете и още преди края на лятото ще сте като нов. Години ще минат, преди нещо да… преди вие да… А Астер, той… той никога не би…

Думите му секнаха. Мозъкът му се гърчеше да роди следващото изречение, но напразно. Чу се как пъшка тихичко под нос, зави му се свят и главата му опасно олекна. Наведе се напред и притисна чело към коленете си.

„Само да не повърна — мислеше си. — Какво и да става, не трябва да повръщам.“

Кралят прати да го повикат почти по залез. Пролетното слънце грееше ниско, удължаваше сенките и потапяше улиците в сгъстяващ се мрак. Когато Гедер излезе от къщи, вечерните лози разтваряха цветовете си в синьо и бяло, а в прозорците на Къртин Исандриан грееха слаби светлини. Преди година куриерът с кралския печат най-вероятно би похлопал на неговата врата. Или на вратата на Маас. Или на омразния Алан Клин.

Когато Гедер стигна до Кралски шпил, върхът на кулата още се къпеше в слънце, макар всичко под него да тънеше в сенките на полумрака. Вятърът духаше от север, беше студен, но без зимното жило, и привеждаше дърветата в поклон. Човекът, който излезе да посрещне Гедер и да го заведе в личните покои на крал Симеон, не беше нито слуга, нито роб, а велможа с благородническа кръв.

Дори сега, когато седеше свит на две с глава между коленете и се молеше да не повърне, Гедер пазеше ярък спомен за самодоволството си отпреди броени минути. Гедер Палиако, барон на Ибинлес и протектор на принца, се явява по спешност пред Разсечения трон. Погледнато от този ъгъл, беше като излязло от приказките или от героическата поезия, нещо, за което хората само си мечтаят, колкото да запълнят времето. А сега това…

„Регент.“ Думата беше изписана със световъртеж и напъни за повръщане.

— Помогнете му — каза Симеон. Гласът му прозвуча гърлено и хрипливо. Някой хвана нежно Гедер за раменете и го изправи. Хитрецът на краля. Беше първокръвен, целият в татуировки като някой хаавиркин. Замърмори нещо под нос, после притисна с пръсти гърлото на Гедер и някаква точка от вътрешната страна на лакътя му. Гедер усети как го залива приятна топлина, стана му по-лесно да диша.

— Добре ли е? — попита кралят.

Хитрецът затвори очи, сложи длан на челото на Гедер и той чу звук като от далечни камбани. Подозираше, че единствен той сред присъстващите ги е чул.

— От шока е, ваше величество — каза хитрецът. — Иначе е в отлично здраве.

— Не мога да повярвам — каза Гедер. Гласът му трепереше. — Когато приех да се грижа за Астер, изобщо не помислих, че… Така де, вие си изглеждахте съвсем здрав. Въобще не ми хрумна, че… О, ваше величество, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.