Кралска кръв - Страница 26

Гедер се засмя и му показа окървавената си ръка.

— Виж! Първият ми белег от дуел. Добре, че мечовете са с изтъпени ръбове, иначе щеше да ми отрежеш ухото.

— Съжалявам — каза Астер. — Съжалявам. Не исках да…

— О, стига — прекъсна го Гедер. — Знам, че не искаше. Добре съм.

Дуелисткият терен в градското му имение се намираше в задната градина, далеч от улицата. Високи ясени обточваха отъпканата пръст, корените им повдигаха и пропукваха стария каменен зид. Белите рози се бяха разлистили обилно, но пъпките им още не се бяха разпукали. Когато цъфнеха, дворът щеше да потъне в бяло. Гедер се изправи. Ухото го болеше, но поносимо. Астер се усмихна неуверено, Гедер се ухили широко.

— Вие сте воин и мъж с безкрайни добродетели, мой принце — каза Гедер и се преви в нисък поклон, дори театрално размаха ръка. — Признавам се за победен в този двубой на честта.

Астер се разсмя и също се поклони. После каза:

— Да извикаме някой да намаже ухото ти с мед?

— По-добре да ми го намажат в къщата. Да тръгваме.

— Хайде да се надбягваме.

— Какво? Искаш да се надбягваш с един беден ранен… — започна Гедер, после хукна към централното крило на къщата. Чу зад себе си възмутения вик на Астер, после и бързия тропот на стъпките му.

В по-голямата си част детството на Гедер беше минало в Сламенкърш. Като син на виконт, той се ползваше с всички привилегии на нобилитета, но те не му служеха за нищо. Баща му имаше достатъчно слуги и крепостни селяни, но пропастта между тях и наследника на имението беше твърде голяма и никакъв мост не можеше да я прехвърли. Баща му не обичаше кралския двор, което попречи на Гедер да се запознае с други момчета от своята класа. Четеше книги и строеше сложни модели от летви и канап. Зиме се разхождаше по брега на замръзналата река, навлечен в черни кожи. Напролет отиваше с книга при гроба на майка си, сядаше до каменната плоча и четеше, докато вечерните сенки не захлупеха долината.

Така и не му беше хрумнало, че е самотен. Нямаше база за сравнение, затова смяташе живота си за съвсем нормален. И не бе очаквал да настъпи промяна.

Когато навърши пълнолетие и влезе в света на кралския двор, промяната беше зашеметяваща, вълнуваща и унизителна. Всички се справяха по-добре от него. Понякога му се струваше, че има таен език, който всички знаят, всички освен него. Някой казваше нещо, което в ушите на Гедер звучеше съвсем невинно — за дължината на ръкавите, някоя проста рима или как драконовите пътища минавали покрай Сламенкърш, но никога през него, — и приятелите му започваха да се смеят. Гедер не знаеше на какво се смеят, затова реши, че се смеят на него. Не след дълго наистина стана така, без значение дали беше започнало по този начин, или не. Чак след Ванаи Гедер си беше спечелил уважението на двора. Уважението им, или по-скоро страха им. Гедер обичаше хората да се страхуват от него, защото това означаваше, че никой няма куража да му се присмее.

Астер, от друга страна, му беше истински приятел. Вярно, принцът беше с десетина години по-млад и винаги бе живял сред другарчета и приятели. Вярно, Астер познаваше двора по-добре, отколкото Гедер би го опознал някога. Но беше още момче и повереник на Гедер, така че никой от двамата не представляваше заплаха за другия. С него Гедер можеше да се катери по дървета, да се упражнява с меч, двамата се надбягваха, смееха се и се къпеха посред нощ във фонтаните. С мъж на своята възраст Гедер би се страхувал да не изглежда глупаво и дори че отчаяният му копнеж за приятелство може да бъде сбъркан с романтична любов. С жена едва ли би събрал смелост да говори с цели изречения. Но с принца можеше да играе, да се смее, да се шегува и никой не би го упрекнал, напротив, щяха да го похвалят, че отделя от времето си да забавлява едно дете.

Раната на ухото му беше малка, но кървеше обилно. Един от слугите, пъргав едноок дартин, я намаза с мехлем от мед и счукана коприва. Учителят на Астер — суров мъж, нает лично от крал Симеон — дойде и отведе принца с нескрито възмущение, което разсмя и двамата. Когато остана сам, Гедер легна на едно канапе и затвори очи. Ухото го болеше повече, отколкото беше показал пред Астер, но мехлемът помагаше. Тъкмо се унасяше в дрямка, когато откъм прага долетя тих звук. Той отвори едното си око. Беше икономът.

— Мм? — подкани го Гедер.

— Посетител, милорд.

— О — изпъшка Гедер. После си спомни последния път. — Кой?

— Сър Джори Калиам, милорд. Въведох го в…

— Северната гостна — сети се Гедер. — Добре. Идвам.

Икономът се поклони и тръгна, а Гедер се протегна, дръпна ризата върху шкембето си и стана.

Ако имаше приятел на своята възраст, това беше Джори Калиам. Бяха служили заедно под командването на сър Алан Клин, когато антийската армия превзе Ванаи, и след това, докато Клин беше протектор на завладяния град. Бяха заедно, когато Ванаи изгоря, и по-късно, когато потушиха бунта на наемниците, организиран от Маас, Клин и Исандриан. Бащата на Джори беше уредил триумфалното посрещане на Гедер, когато той се върна в Камнипол, уплашен почти до смърт от очакваната присъда. Без Джори и неговото семейство Гедер и досега щеше да е синът на дребен виконт, крайно неизвестен освен с любовта си към философските есета. Гедер охотно би нарекъл Досън Калиам свой ментор, само дето сега собствената му титла беше по-висока от неговата.

Зимата се беше отнесла благосклонно към Джори. Лицето му беше необичайно спокойно, сякаш най-сетне е излязъл на слънце. Бузите му руменееха, а усмивката идваше лесно на лицето му.