Кралска кръв - Страница 20

Старият храм се издигаше встрани от всичко това, бронзовите му врати бяха заключени от три поколения и не бяха отваряни нито веднъж, откакто Симеон се възкачи на трона. Недалеч от него бе частният храм с перленобелите прозорци и облицовка от стоманени листове със зелен емайл като люспи на гигантски гущер или на дракон. Над всичко това се издигаше великата кула с гладки стени, висока колкото сто мъже, а вътре в нея арковидните тавани се протягаха към висините като в сън. Досън беше влизал в кулата само три пъти, първите два в компанията на престолонаследника, когато и двамата бяха момчета, млади и зелени. И досега му се случваше да сънува онези зали. Те бяха създадени да вдъхват страхопочитание и правеха точно това.

Колкото до кралските покои, те бяха изненадващо скромни предвид мизансцена наоколо. Другаде биха изглеждали претенциозни и натруфени, но в сянката на великата кула дори позлатена сграда, обвита с трендафили, би изглеждала скромна. Всъщност сградата беше от камък и дърво с вградени в стените фенери, така че светлината им да огрява и навън, и навътре. Под силните лъчи на следобедното слънце фенерите изглеждаха тъмни и зловещи.

Слуга с копринена ливрея и бронзова верижка чакаше Досън при каменната градина, от която се стигаше до личните покои на Симеон. Досън кимна в отговор на дълбокия поклон и тръгна след слугата под хладните сенки на градината.

Крал Симеон седеше до малък фонтан. Беше с дълга риза от обикновен бял памук, а косата му беше рошава като след сън. Гледаше втренчено леещата се вода, сребриста и бяла там, където се хлъзгаше по зеленясал бронзов дракон.

— Неофициална аудиенция, така ли, ваше величество? — каза Досън и старият му приятел се обърна. Усмихна се меланхолично.

— Прости ми, но няма да стана — каза Симеон, като повиши глас заради шума на плискащата се вода.

— Ти си моят крал — каза Досън. — Колкото и ниско да седнеш, моят дълг е да коленича още по-ниско.

— Винаги си държал на формалностите — изсумтя Симеон. — О, стига. Изправи се или поне ела и седни до мен.

— Формалностите помагат на света да запази формата си — каза Досън, докато се изправяше. — Ако ти не държиш на традицията, какво ни остава? Хиляди човеци, всеки със своя представа за справедливост, която се опитва да наложи силом на околните? Знаем накъде води това, виждали сме го.

— Анинфорт — каза Симеон и се намуси. — Ти живееш в ужасен свят, приятелю, ако вярваш, че единствено етикетът стои между нас и хаоса.

— Редът винаги е бил ценен и крехък. Пренебрегнеш ли дребните нарушения, значи си позволил големите да наберат сила и да станат непоправими. Всеки човек трябва да си знае мястото. Онези, които са родени да водят, да водят. Онези, които са родени да следват, да следват. Така цивилизацията няма да се изроди в анархия. А ти, кралю, живееш в същия свят, в който живея и аз.

— Същият, да — каза Симеон. — Същият. И все ми се иска да оставя на Астер един по-добър свят.

— Искаш да промениш световния ред заради едно момче?

— Бих го направил, да. Ако можех, бог ми е свидетел, че щях да го направя. Свят, където не всичко тежи на неговите рамене. Където собствените му хора не кроят заговор да го убият. — Симеон сякаш се сви в себе си. Кожата му беше с нездрав цвят, като бяла риза, която е посивяла от пране. Кралят прокара разсеяно пръсти през косата си. Отражението му във водата на фонтана беше неясно бяло петно. — Извинявай. Ти беше прав за Исандриан и Маас. Мислех, че ще мога да опазя мира.

— Опази го. Сгреши само, че можеш да го направиш, без да екзекутираш никого.

— И сега…

— Астерилхолд — каза Досън и остави думата да увисне във въздуха. Затова го беше повикал кралят.

Симеон мълчеше. Водата се плискаше тихо. Растяща тревога обзе Досън — замислената пауза се проточи в дълго мълчание, обвинително почти. Досън вдигна поглед, готов да се защити или да се извини, според случая.

Вместо това извика уплашено. Очите на Симеон бяха отворени широко, празни, невиждащи. Устата му беше провиснала. Миризма на пикня изпълни въздуха, жълто петно оцвети скута на краля. Беше като образ от кошмар.

А после Симеон се закашля, тръсна глава и погледна надолу.

— О — каза той изтощено. — Досън? Още си тук. Колко продължи този път?

— Няколко секунди — отвърна Досън. Гласът му трепереше. — Какво беше това?

Симеон се изправи, загледан в жълтото петно върху ризата си. По краката му се стичаш урина.

— Пристъп. Малък пристъп, нищо страшно. Не трябваше да ме виждаш така. Мислех, че вече съм приключил с това за днес. Би ли извикал личния ми слуга?

Досън хукна в къщата и се развика за слугата. Мъжът изскочи от една стая, държеше чиста риза. Нямаше шок по лицето му, нито изненада дори…

Досън и слугата се обърнаха с гръб, докато кралят се преобличаше. Слугата отнесе мръсната риза, а Досън седна на ръба на фонтана. Всичко си беше като преди, но вече го виждаше различно. Имаше чувството, че за пръв път вижда Симеон, и онова, което виждаше — и което е било там през цялото време, невидимо и несподелено, — го изпълваше с ужас. Онова, което бе приемал като страничен ефект от тежестта на короната, сега се разкриваше като нещо по-зловещо, по-изначално. Симеон го погледна с усмивка, сякаш знаеше какви мисли се редят в главата му.

— И баща ми страдаше от същото малко преди смъртта си. Някои дни съм добре. Други… умът ми блуждае. Когато умря, той беше по-млад от мен. Сега аз съм с три години по-стар от баща си. Колцина могат да се похвалят със същото?

Досън понечи да каже нещо, но гърлото му се беше свило. Когато все пак успя, гласът му излезе слаб, шепот почти.