Кралска кръв - Страница 2

Високият, едър като бик мъж беше със зелено-златното церемониално расо на висш свещеник, но иначе му беше непознат. Значи другият висш свещеник, онзи, когото изменникът познаваше, беше умрял. Е, паешката богиня обещаваше много неща, но физическото безсмъртие не беше сред тях. Нейните свещеници умираха като всички. Утешителна мисъл. Изменникът се загърна зиморничаво в евтиното си вълнено наметало и изчезна във влажния лабиринт на столичните улички.

Прорезът разделяше Камнипол на две като удар с нож, нанесен от ръката на самия бог. Шест големи моста прехвърляха пропастта, извити във високи дъги над празния въздух, сложни и тежки конструкции от камък и желязо. Незнаен брой импровизирани въжени мостчета се полюляваха на по-тесните места. Седнеш ли близо до ръба на Прореза, историята на града се разкриваше оголена пред погледа ти, руини връз руини чак до най-долните и най-древни архитектурни пластове, които се сливаха със скалата, съвсем неразличими, освен по някоя и друга зеленясала бронзова арка. Тук, където сега се разстилаше Камнипол, винаги бе имало град, още от епохата на драконите и преди това, много градове, всеки израснал от руините на своя предшественик. Дори сега най-бедната прослойка на тринайсетте раси обитаваше градските недра, потъналите във вечен мрак пещери и каверни — складовете, балните зали и дворците на предишните поколения.

— Канализацията. Никога не се сещаме за нея — каза Смит, вперил празен поглед в сивия въздух.

— Мисля, че си прав — отвърна изменникът и свали наметалото си. — А ти защо се сети? Някаква специална причина ли има?

Трупата се беше подслонила в едно заградено място недалеч от ръба на Прореза. Тънките врати на фургона бяха отворени, но сцената не беше спусната. Кари седеше, опряла гръб на едно от колелетата, и пришиваше мъниста към една синя рокля. Тази вечер щяха да играят „Проклятието на булката“ и ролята на лейди Парша изискваше повечко евтин блясък. Сандр и Хорнет бяха отишли зад високия навес в ъгъла на двора и с пръчки в ръце уточняваха хореографията на финалния дуел, когато Ансон Арансон разкрива коварството на своя командир. Чарлит Скорна, най-новата им актриса, седеше, пъхнала ръце под бедрата си, и мърдаше устни като в молитва. За пръв път щеше да излезе пред публика в „Проклятието на булката“ и притеснението ѝ беше голямо. Микел не се виждаше никъде — сигурно беше отишъл на пазара да купи месо и речна риба. Имаше достатъчно време да се върне и да се приготви за представлението. Беше доста рано всъщност, нищо че заради мрачния ден изглеждаха окъснели.

— Ами помисли си — каза Смит и кимна към дъжда. — Градът е град, защото се опитва да контролира природата, нали така? Дъждът не е силен, но Камнипол е голям. Значи и водата е много, все едно цяла река се излива над него. И къде отива всичката тази вода, това питам аз.

— „Морето, ах, морето, безкрайното море — каза изменникът репликата от една пиеса, която бяха играли преди две години. — Водите както стигат солените вълни, тъй людете смъртта намират.“

— Е, да — каза Смит и си потърка брадичката, — но въпросът е как стига оттук дотам, нали?

Изменникът се усмихна.

— Смит, уважаеми, мисля, че ти току-що направи метафора.

Актьорът примигна драматично.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че говорим за канавки.

Изменникът се усмихна. Вече петнайсет години обикаляше света със своята малка театрална трупа. Играли бяха пред крале и пред простолюдие. В трупата бе имало представители на осем от тринайсетте човешки раси, самият той си беше взел любовници от три. И всичко това в ролята на майстор Кит, защото в неговата кожа живееше изменникът. Китап рол Кешмет. Името го беше измислил още преди това, когато се измъкна полумъртъв от утробата на каменната пустош и умопомрачението. Играл беше стотици роли. А сега, с божията помощ, беше време за още една.

Последна.

— Кари? — повиши глас изменникът. — Две думи?

Дългокосата жена кимна, забоде иглата в ръкава си, а шепата мъниста изсипа в една гънка на синята рокля. Жестът изглеждаше небрежен и механичен, но изменникът беше сигурен, че нито едно мънисто няма да изпадне от малкото гнездо. Изменникът кимна с усмивка и тръгна към навеса — празен, ако не се броеше студеният железен мангал и една каменна пейка. Тухлената настилка беше мокра от дъжда, червено-зеленикавите ѝ оттенъци подсилени от влагата, по-дълбоки и наситени, лъщящи. Изменникът седна на малката пейка; Кари седна до него.

Моментът беше назрял и скръбта надигна глава. Изменникът я потискаше от седмици, но вече — не. Страхът му правеше компания отдавна — още от онази кръчма в Порте Олива преди месеци, когато за пръв път беше чул, че знамето на богинята се е развяло в Антеа. Скръбта беше дошла по-късно и той я беше отлагал до последно, повтаряше си, че ще издържи някак свитото гърло и тежестта в гърдите. Но вече — не.

— Майстор Кит? — каза Кари. — Плачеш ли?

— Не, разбира се — отвърна той. — Мъжете реват. Не плачат като жените.

Тя преметна ръка през раменете му. Като моряк, който отпива жадно последните глътки прясна вода преди дълго плаване, той се опита да изпие докрай усещането — ръката ѝ, свита в лакътя на тила му, лекия натиск, аромата на върбинка и сапун. Пое си дъх дълбоко и треперливо, после кимна. Но мина още време, преди да проговори.

— Мисля, че трябва да намерим нов актьор — каза накрая. — Мъж, на години, с достолепно излъчване. Някой, който да поеме ролите на бащите и на злодеите. Лорд Лисугер. Демонският крал Оркус. И останалите.