Кралска кръв - Страница 127

127

— Не и ако слушате какво се говори сега — каза Исандриан. — Излиза, че Калиам се е разбунтувал срещу трона сам-самичък. Домовете, които бяха вдигнали знамето си с вашето, сега твърдят, че са били неутрални и никога не са хващали оръжие, а домовете, които се бяха скрили вдън земя по време на размириците, сега твърдят, че са се били на страната на Палиако. Не всички ще избегнат наказанието, но се опитват.

— Разбирам — каза тя. И наистина разбираше. Дворцовият живот открай време беше сложна и взривоопасна смес от крехка репутация и слухове. Сега не беше по-различно.

— Не съм изгубил напълно надежда — каза Исандриан. — Говори се за експедиция до Холскар. Ако тръгнат по море, ще им трябва капитан. Няма как да уредя Бариат за капитан на флагмана, с който ще пътува пратеник на двора, но вероятно ще отплават и товарни кораби. С малко късмет и ако натисна тук-там, може да уредим момчето за един от тях.

Твърде много условни изречения за едно-едничко твърдение, помисли си Клара. Въпреки това даде с усмивка израз на признателността, която знаеше, че би трябвало да изпитва. Поговориха си още малко, Клара се наслади докрай на кафето и тютюна, после стана време да продължи нататък. Време да не спира.

Анерин си бяха тръгнали, напуснали бяха града преди края на сезона, отвели бяха дъщеря ѝ и внука ѝ. С цел да избегнат именно нейните визити, без съмнение, но въпреки това Клара се отби в градската им къща и попита портиера за господарите. Не, семейството не било тук и едва ли щели да се върнат в столицата преди края на зимата. Иначе, да, нямало проблем да приеме още едно писмо и да го прати по някой куриер до дъщеря ѝ. В къщата на Канл Даскелин много съжаляваха, но цялото семейство било неразположено и не приемало гости. Може би ако се отбиела друг ден…

Клара вървя почти до обед, спира пред половин дузина къщи, надяваше се без никакво основание, че само с упоритостта си ще принуди света да отвори местенце за нейните момчета.

Когато по пладне се върна в къщата на лорд Скестинин, уморена и с подбити крака, скандалът вече беше започнал.

— Аз съм моряк! — крещеше Бариат. — Мога да изпия три пъти по толкова и пак да съм по-трезвен от теб, когато ставаш сутрин от леглото.

Клара беше свикнала с караниците между братята, но сега гласът на Джори долетя тих, студен, непознат.

— Обиди съпругата ми в собствения ѝ дом — каза той. — Искам да се махнеш.

Клара изправи гръб и тръгна по коридора. Не и тук, моля те, господи, поне тук не. Срещу света можеше да се изправи за битка. Щеше да издържи болката да се събужда сама в чуждо легло, а в главата ѝ да звучи ехото от смъртта на съпруга ѝ, но не можеше да води битка и тук. Трябваше да има едно място — поне едно, — където да си почива и да събира сили. Ако не откриеше това място сред близките си, нямаше представа къде да го търси.

— Няма да остана — казваше Бариат, когато тя влезе в стаята. — И да ме молиш, няма да остана. Но пак ти казвам, не аз гледам отвисоко на Сабиха. Тя ти е съпруга, следователно ми е сестра, и не към мен трябва да отправяш обвинения, а към нейните така наречени приятелки.

И двете ѝ момчета се обърнаха към нея.

— Какво? — каза Клара. Изтощението дърпаше думите ѝ надолу, бяха толкова тежки, че само това успя да изрече. — Какво?

Джори погледна брат си, после сведе очи. Когато заговори, брадичката му щръкна напред. Като на Досън — и той имаше този навик. Клара се зачуди дали момчето подражава несъзнателно на баща си, или има нещо в кръвта, което би дало същия резултат дори ако мъжете от рода Калиам никога не се бяха срещали.

— Сабиха организира градинско парти — каза Джори. — Покани пет-шест от старите си приятелки. От онези, които бяха останали до нея дори след… след предишния скандал. Всички пратиха писма да се извинят.

— И сега той обвинява мен — каза Бариат. — Че съм бил груб или нещо такова. Не съм ходил по къщите на онези момичета да ги агитирам срещу Сабиха.

— И не е било нужно — каза Джори. — Всички знаят, че сме тук.

— Не сме — отвърна Бариат. — Ти може и да си тук, но аз не съм. Съжалявам, майко.

Клара искаше да го попита къде отива. Как да се свърже с него. Да му зададе всички въпроси, които можеха да запазят илюзията за сплотено семейство. Но беше твърде уморена, мислите ѝ се пръскаха като пилци. Той изхвърча покрай нея към вратата и Клара се олюля, сякаш разместеният от движението му въздух можеше да я събори. Джори не беше помръднал. Лицето му беше бледо, измъчено. Сабиха стоеше до него.

— Майко, няма да се получи.

— Напротив — каза тя. — Сега е трудно, но ще се получи. Бариат скърби за баща си. Всички скърбим. Трябва да си по-снизходителен към него.

— Друго имах предвид. — Джори поклати глава. — Ти каза, че искаш да бъда за Сабиха онова, което татко е бил за теб.

— Да. Точно това искам.

— Татко те слагаше пред всички. Пред всичко. Би направил всичко, за което го помолиш. Без значение какво.

— Да… мисля, че си прав за това — каза Клара, но Джори клатеше глава. Сълзи потекоха по страните му, сякаш отново беше дете. Не беше плакал така дори когато Гедер уби баща му.

— Не мога да го направя — каза той, после повтори по-тихо: — Не мога.

— Нека аз — каза Сабиха и сложи ръка на рамото на Клара. — Моля ви. Нека седнем за миг, милейди.

Клара я последва до едно канапе при прозореца. Сабиха седна до нея и хвана ръката ѝ. Младата жена изглеждаше още по-слаба. И не само в тяло и в лице. За кратко след сватбата беше живнала, долавяше се радост в нея. Надежда при вида на промените, дошли с новото ѝ положение. Сега от онази енергия нямаше следа и Клара знаеше защо. Дори се досещаше какво се готви да ѝ каже Сабиха. Същото, което беше сломило Джори.

127