Кралска кръв - Страница 125

125

— Между другото — тихо рече Кит. — Мисля, че бих могъл да прогоня кошмарите ти. Ако искаш, мога да опитам.

— И как ще го направиш?

— Ще ти кажа, че вината не е била твоя, за онова, което ги е сполетяло. Ще ти кажа, че са ти простили. След време ще ми повярваш. Това ще ти осигури известен покой. И сън.

— Ако се опиташ, ще се наложи да те убия.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

— Не би ти отнело спомена за тях.

— Но би отнело значението на спомена — каза Маркъс. — А това е дори по-лошо. Пък и в момента те не ме притесняват толкова.

— Забелязах — каза Кит. — И ми се стори странно. От известно време изглеждаш почти в мир със себе си. А това действа изнервящо на околните.

— В Порте Олива имах всичко — каза Маркъс. — Сигурна работа. Хората ми ме уважаваха. Не работех за крал. Имах Ситрин и Ярдем. Между другото, него ще го убия веднага щом приключим с това. Той ме предаде и ще отговаря. Може да пробваш малката си магия с това, ако искаш.

— Вярвам ти — каза Кит. — Но сега си изгубил всичко гореспоменато, нали така?

— Така — каза Маркъс. — Завършвам четвъртото си десетилетие на белия свят, легнал на тревата до човек, в чиито вени пълзят паяци. Трябва да пресека Вътрешното море, а не знам как. После да се върна обратно. Ако успея с този етап, следващият е да резна гърлото на твоята богиня и тогава най-вероятно ще ме убият. А толкова добре не съм се чувствал отдавна. Когато имам нещо, постоянно се тревожа да не го загубя. Тук нямам нищо. Или поне нищо ценно. Следователно съм свободен.

— Доста сложен начин да кажеш, че душата ти има форма на колело, изправено на ръба си — каза Кит.

Маркъс кимна.

— Знаеш, че уважавам мъдростта ти и ми е приятно, когато сме заедно, нали?

— Да.

— Никой не те харесва, когато се правиш на умник.

Маркъс се унесе още преди лютнята да е завършила вечерния си репертоар. На сутринта се събуди с роса в косата. Жълто-синьо зарево се разливаше по съвършения небосклон.

След два дни, докато минаваха покрай малко улично кафене, майстор Кит внезапно спря и присви очи, загледан в табелата над вратата — делфин от ковано желязо.

— Какво? — попита Маркъс.

— Не знам… — каза Кит. — Дай ми минутка, става ли?

Кафенето беше мръсно и задушно, стените бяха зацапани със сажди от дима, който се стелеше откъм кухнята. Миришеше на въглища, гореща мазнина и подправки, от които устата на Маркъс се напълни със слюнка.

Млад тимзин с навъсена физиономия тръгна решително към тях, като размахваше ръце.

— Още не е отворено. Елате след час.

— Простете — каза майстор Кит. — Случайно да се казвате Епечи?

Очите на тимзина се разшириха, после се разшириха още, когато вътрешните му мембранни клепачи се отвориха с тихо щракване.

— Китап! — ревна той и се хвърли да прегръща актьора. — Китап, ах, ти, старо куче такова! Мислехме, че си умрял бе, човек. Я минете отзад в кухнята. Еля! Китап е дошъл! И няма да повярваш, станал е стар и дебел!

Маркъс се озова в средата на ентусиазирана тълпа, настаниха го на един работен тезгях в кухнята и сложиха пред него паница, в която имаше някакви странни неща със съмнителен вид. След първата предпазлива хапка обаче реши, че това е най-вкусното нещо, което е ял от години.

Кухнята се беше напълнила с тимзини, мъже и жени, всичките ухилени до откат, те на свой ред водеха дребни дечица, толкова малки, че люспите им още не бяха потъмнели, да ги покажат на майстор Кит, който им се радваше и ги галеше по главиците. Кит представи спътника си с цялото му име и Маркъс забеляза, че първият мъж — Епечи, май така му беше името — не успя да скрие скептицизма си. Но и не тръгна да спори — явно смяташе, че щом старият Китап няма нищо против да пътува с човек, който се представя за кралеубиеца от Северобреж, проблемът си е негов.

И дума не можело да става пак да спят под звездите. Домакините им ги настаниха в една стая зад кафенето, на тънък памучен дюшек, който бе виждал и по-чисти дни.

— Приятели?

— След като избягах от храма, прекарах почти цяла година в Судапал — каза майстор Кит, докато застилаше одеялото си върху дюшека. И сигурно добре правеше, реши Маркъс. Ако не друго, гадинките в одеялата си бяха техни. — Отседнал бях тук. По онова време Епечи беше още момче. Слаб като клечка и само момичета му бяха в главата.

— И мислиш, че могат да ни помогнат?

— Мисля, че ако могат, ще го направят. Което не винаги е същото. Но определено имам повече вяра в услужливостта, скрепена на обща трапеза и със задушевни разговори, отколкото в онази, купена с пари от непознати.

— Не съм те карал да плащаш таксата на онзи посредник, само предложих — каза Маркъс.

— Светът е странно място — каза Кит и седна с пъшкане на дюшека. — Когато за последно бях тук, всичко беше различно. Аз бях различен, те бяха различни. Дори къщата се е променила. Ей онази стена я нямаше, поне аз не я помня. И все пак всичко е свързано. Сякаш светът е камък, твърд и неподлежащ на промяна, върху който ние рисуваме с детски боички, пласт върху пласт. Променяме света с историите, които създаваме и разказваме, но променяме само нарисуваното. А не каменната основа отдолу.

— Това звучи много дълбокомислено — каза Маркъс. — Но нямам представа какво имаш предвид. Твоите приятели дали познават някой, който има хубава лодка, как мислиш?

Капитан на малката платноходка беше тимзинска жена с широко лице и лукава усмивка. Следвайки указанията на Епечи, Маркъс и Кит се срещнаха с нея в края на един от дългите кейове. Бяха толкова далече от брега, че Судапал тъмнееше като малко петно на хоризонта зад тях. Жената седеше в лодката си и връзваше дълги въжета в сложна плетеница, която Маркъс, при други обстоятелства, би взел за произведение на изкуството. От Епечи знаеха, че жената се казва Адаса Орсун.

125