Кралска кръв - Страница 116

116

— Не е проблем — каза тя. — Просто изненада.

— Бих могла да ви препоръчам на Гедер — каза Ситрин. — Ако се разчуе, че лично лорд-регентът проявява интерес към вас, хората ще се претрепват да идват на представленията ви.

— Мърдаш — каза Хорнет, стиснал десетина топлийки между зъбите си. — Стой мирно.

— Всякакви препоръки са добре дошли — каза Кари, вдигна един фалшив меч и го огледа преценяващо. — Но не съм сигурна, че лорд-регентът ще се радва да ни види отново. Така де, едва ли ни свързва с приятни спомени.

— Що бе? — каза Сандр. — Беше си приключение. Не всеки в двора може да се похвали с такова нещо.

— Дворцовите велможи едва ли се надпреварват кой е живял в най-голямата мизерия — каза Кари. — Онази дупка вонеше ужасно.

— Вонеше, вярно — каза Ситрин. — Добре де, щом славата на любима придворна трупа не ви блазни, тогава какво? Ще се върнете на юг?

— Всяко място, където камъните не се потят от жегата, е добре дошло, ако питаш мен — каза Сандр.

— О, не си струва да хващаме отново пътя само заради жегата — каза Смит. — Вижда ѝ се краят. Може да го помирише човек, ако знае как.

Сандр изсумтя и завъртя очи.

— Не можеш да предсказваш времето.

— Мога, разбира се — опъна се Смит.

— Не, не можеш. Все едно повтаряш, че идвала буря. И така седмици наред. — Сандр изкриви лице, издължи челюстта си и смъкна външните краища на веждите си. Ситрин нямаше представа как го прави, но беше факт, че с новата си физиономия беше като роден брат на Смит, толкова добре го имитираше. А когато заговори, гласът му циментира илюзията: — Иде буря. Запомнете ми думата, буря иде.

— И винаги познавам — каза Смит. — Понякога просто ѝ трябва повечко време, докато стигне до нас.

— По същия начин можеш да предскажеш, че идва сняг, и всяка зима да познаваш.

— Тъй, тъй — рече Смит. — И освен това наистина иде буря.

Кари и Ситрин се спогледаха усмихнати. Това беше семейството на Кари и тя си го обичаше. Ситрин също ги обичаше, нищо че не бяха нейното семейство. Бяха ѝ приятели, някои от тях ѝ бяха близки на сърцето, но домът ѝ не беше във фургона или на сцената, или в сеното над поредния обор по пътя. Нейният дом беше в канцеларията на банковия клон и в кафенето.

— Добре — каза Хорнет. — Да направя още няколко шева и ще имаш хубава рокля за път, простичка, но идеална за кал, мулета и мръсотии от всякакъв сорт. А ей тук съм ти пришил малко джобче за нож, в случай че водачът на кервана хвърли око на добродетелта ти.

— Не ще позная страх от ни един водач кервански — заяви Ситрин с приповдигнат тон и напевен ритъм. После се сгъна в толкова сложен реверанс, че и сама не би могла да го повтори. — Признателна съм ти навеки.

Хорнет се поклони на свой ред и двамата се разсмяха.

Ситрин знаеше правилото още откакто майстор Кит ръководеше театралната трупа — плувай срещу течението. В град, поразен от чума, играй комедия. В богат град и мирно време — трагедия. Колкото по-голямо въображение изисква една пиеса от публиката, толкова по-голям успех жъне. Тази вечер щяха да играят „Историята на кучкаря“, фарс толкова долнопробен и вулгарен, че изненада дори Ситрин. Изиграха го добре. А изпълнението на Сандр на моменти граничеше с гениалното, неохотно призна тя. Но не актьорите на сцената привличаха вниманието ѝ, а мъжете и жените в публиката.

Когато Смит изскочи на сцената с пришития към костюма си гигантски кожен фалос, публиката избухна в гръмък смях и взе да го сочи. Така се смееха, че сълзи им течаха по бузите. Жадни са за такива неща, мислеше си Ситрин. Отчаяно се нуждаеха от смях, радост, забавление. И как иначе? Преживели бяха заговор от съседите, смъртта на краля си, война, а сега и свирепи боеве по улиците на собствения си град. Имаха право на малко разтуха.

И въпреки това Ситрин ги зяпаше невярващо. Младеж с едва наболи мустачки се свлече на земята от смях. На сцената Чарлит Скорна се преструваше на хитрец, който се превръща в жена и става обект на мъжки мераци — последната сцена толкова се хареса на една беззъба бабишкера в публиката, че тя се плесна по коленете и се разхълца от смях. Беше прекалено. Смехът на тези хора граничеше с гротеската. Ситрин седеше в единия край и виждаше едновременно и сцената, и публиката.

Тези хора, помисли си тя, не приличаха на победители. Когато бе пристигнала в града им преди месец, усещането за триумф беше навсякъде. Имаше знамена и гирлянди, дечурлига търчаха по улиците и хвърляха лъскави конфети. Опиянението от победата над Астерилхолд беше замаяло главата на всички. Поражението на Досън Калиам обаче явно не им носеше радост. Истеричното веселие, което Ситрин наблюдаваше в момента, не беше маска. Беше едната страна на монетата, а образът от другата ѝ страна вещаеше сериозни проблеми, от които Камнипол нямаше скоро да се изцели. И догодина театралните трупи покрай Прореза щяха да играят комедии. Тази мисъл остави у Ситрин утайка от страх и тревога, чийто привкус бе твърде личен, за да го подмине с лека ръка.

Кари излезе на сцената и фалшивият ѝ меч се огъна като сварен макарон по средата на дуела. Тълпата се разсмя, Ситрин — не. Мобилизира самообладанието си, тръгна покрай навалицата и влезе в пивницата „Жълтата къща“.

Тук хората бяха по-малко, но жегата и задухата — по-големи. В разгара на камниполското лято залезът се проточваше почти до зазоряване. Сега навън беше тъмно, значи полунощ беше отминала преди час или два. Десетина мъже и жени седяха по масите, пиеха сайдер и бира от кафяви халби и ядяха твърдо сирене и препечен хляб. Представлението беше изкарало навън жадните за смях. В задушната пивница бяха останали онези с по-мрачна нагласа на ума, което устройваше Ситрин и пасваше идеално на собственото ѝ настроение.

116