Кралска кръв - Страница 109

109

Досън затвори очи. Прииска му се да легне на хълбок, да свие колене до гърдите си и да запуши уши с ръце, като дете, което не иска да чуе заслуженото конско, но знаеше, че свещеникът е прав. Беше заложил всичко на една карта, една цел — да спре Палиако. И беше загубил. Нямаше значение, че ще го запомнят като предател. Не го интересуваше мнението на хора, които тепърва щяха да се родят. Само едно нещо беше важно за него — че родината му е отнета от законните ѝ управници. Дори отнета не беше. А подарена.

Край.

Атаката срещу градската къща на Клин беше брутална. Без звън на мечове, без стрели. Не, цели два дни свещениците крещяха към тях. Гласовете им станаха нетърпими като нахални мухи. Крещяха едно и също, отново и отново. „Вече сте загубили. Не можете да спечелите.“ Отначало Досън поощряваше другите да отхвърлят пренебрежително внушението. Че нима някой може да ги придума сами да сложат глави на дръвника, това повтаряше на хората си. Нека кешетските грозници си дерат гърлата, докато Баниен се върне. А ако не Баниен, то Скестинин. Нека си пилеят времето и силите с викане, докато жалкият им живот виси на косъм.

Ала бавно и неизбежно подигравките и самочувствието на защитниците зазвучаха на кухо. Досън все по-често си мислеше, че надеждата им увяхва. Че времето е на страната на врага и че всеки изминал ден подкопава собствената им увереност, а не обратното. Не го каза на глас, нито той, нито другите. Но една и съща мисъл се четеше в очите на всички.

Беше заспал, когато дойдоха. Разбиха вратата в нощния мрак, въоръжени мъже нахлуха в стаята. Той скочи сънен. И досега помнеше как Клара вика името му, докато мъжете го влачат по коридорите, през двора и по черните улици. Мъже на Одерд Мастелин, предвождани лично от него — беше вирнал войнствено брадичка, но пак си приличаш на овца. Обсадната кула на площада беше замлъкнала. Свещеникът стоеше пред нея. Зад него, под светлината на факли, стояха мъже и жени от Камнипол, стояха и мълчаха, като композиция от статуи, подредена по вкуса на Басрахип. Небето над тях чернееше непрогледно, звездите удавени от светлината на факлите.

— Доведох Калиам — извика Мастелин. — Доведох го. Аз. Това е доказателство, че съм лоялен. Залових врага на короната.

— Поздравления — каза Досън достатъчно силно, та Мастелин да го чуе. — Ти ще си най-лоялното пиле във вълчата глутница.

Но истината бе, че ако Мастелин не се беше пречупил, щеше да се пречупи друг. Досън разбираше това. Виновна беше противоестествената сила в гласовете на свещениците, с чиято помощ те внушаваха лъжи, маскирани като истина. Досън се бе съпротивлявал с всички сили на това внушение и беше устоял. Но как да му устои малоумник като Мастелин? Или Клин? Или всички останали?

Отведоха го в затвора, биха го и го унижаваха всячески, накрая го хвърлиха в килията на собствения му военнопленник. Дано поне Клара и Джори се бяха измъкнали някак. Ако той умреше, щеше да е заради делата си. Но Клара… Тя не заслужаваше неговата участ.

— Не се винете — каза крал Лечан. — Той не е по силите ни, нито вашите, нито моите.

— Какво?

— Палиако. Гедер Палиако. Той не е човек. Мъртвите вървят с него и му шепнат на ухо тайните си.

Досън се изсмя, но болка прониза ребрата му и той млъкна.

— Познавате ли го лично? — попита той. — Палиако е инструмент, оръдие. Можеше да излезе добър учен от него, но дори за това му липсва нужната дисциплина на ума.

— Чувал съм тъмничарите да говорят за него. Когато ми носят храната. Единият рече, че брат му видял Палиако да седи при фонтана заедно с покойния крал. И Симеон му се поклонил. Този Палиако трябва да е магьосник, така мисля. Или дракон в човешка кожа.

— Глупости. Той е лаик, нищо не разбира от управлението на държава. Заповедта да избием нобилитета на Астерилхолд? Издаде я не от кръвожадност или далновидност, а от страх. Мисли, че колкото повече глави отреже, толкова по-малка е опасността за самия него. Ако трябваше сам да замахне с брадвата на палача, щеше да побелее като платно и да бие отбой. Той е дребнодушен страхливец. Не притежава необходимото, за да бъде зъл дори.

Крал Лечан поклати глава.

— Но победи и двама ни.

— Не — каза Досън. — Аз победих вас, а онзи дяволски свещеник победи мен. Палиако ще се увенчае с победата, но самият той не е спечелил нито една битка. И никога няма да спечели.

— Намерили са го — каза лорд Скестинин. Седеше на трикрако столче, което бяха донесли тъмничарите. Затворниците бяха оковани към пода, но Досън не приемаше това като лична обида. Такива дреболии бяха без значение за него. — Казват, че се надигнал от земята, заедно с принц Астер. Отишъл в Кралски шпил, облечен в дрипи. През цялото време е бил в града, но никой не знае точно къде.

— Изненадан съм, че не му приписват възкресение. Бил е убит още в началото на метежа и после е излязъл от гроба, за да спаси кралството — каза сухо Досън.

Скестинин се засмя, но притеснено някак.

— Този тип е като магнит за всякакви чудати истории, не мислиш ли?

— Ти видя ли го?

— Да — каза Скестинин. — Щях да дойда по-рано, но веднага щом се чу за проблемите тук, целият север се разбунтува. Имаше опасност да изгубим всичко, което спечелихме в Астерилхолд, затова аз…

„Изчакал си на безопасно разстояние и с достоверен претекст, докато стане ясно накъде духа вятърът“ — помисли си Досън, но не го каза на глас.

— Благодаря ти, че се отби при мен.

— Поне това можех да направя — каза Скестинин.

Избягваше да погледне Досън в очите, навярно от срам.

109